iPernik.com Новини от Перник за хората и събитията


Георги Русев: Перничани знаят, че техният театър може да бъде най-добрия

Георги Русев: Перничани знаят, че техният театър може да бъде най-добрия

Името му свързваме веднага с колоритните образи, които е създал във филмите - легенди за българското кино, като: „Селянинът с колелото\", „Преброяване на дивите зайци\", „Матриархат\" на Георги Мишев, „Дами канят\", „Вчера\", „Опасен чар\" на Иван Андонов. И още десетки други. Всеки от нас го свързва с някое негово превъплъщение или красноречива мимика, или просто хитровата реплика. А всъщност той влиза в киното на 38 години, когато вече е от най-известните актьори в българския театър. И е изиграл плеяда сложни и драматични образи в Младежкия и най-вече в Пернишкия театър. Великолепен трагик в театъра, той става великолепен комедиен актьор в киното.
 
През 1977 г. Георги Русев е избран за директор на Пернишкия театър. Със силна програма и още по-силна воля за изпълнението й той го извежда първи в страната за онзи период. В продължение на 13 години показва, че за големите хора няма малки пространства. Перничани го обикват и по-късно единодушно го избират за почетен гражданин. И днес, години след като вече е спрял работата си в Перник, те го сочат като една от емблематичните личности на своя град. Георги Русев разказва за годините си като директор пред Българския дипломатически преглед.
 
Г-н Русев, как попаднахте в Пернишкия театър?Още съвсем млад актьор, аз бях част от ръководството на Младежкия. Направиха една реформа в българския театър, която засегна и нашия. В нея дори имаше политически момент. Тогава част от актьорите предложихме Вили Цанков да бъде водещ режисьор. Искахме по друг начин да правим театър - по-модерно, по-съвременно. Но не ни позволиха. И понеже много настоявахме, накрая ни изпратиха в Перник. Така попаднах в Пернишкия театър. Като актьор за мен това беше изненадващо и не ми беше в програмата. Макар че Пернишкият театър имаше една славна традиция.
 
Разкажете ни за тази традиция.Създаването на Пернишкия театър е уникален случай. Той е бил основан през 1919 г., когато Перник не е бил признат още за град. Такова нещо няма в световната история - професионален театър в едно село! Чак десет години по-късно Перник става град! Минният театър се е наричал още Театър към Мини Перник и е бил на тяхна издръжка. Това е след края на Първата световна война, когато кризата е била повсеместна и по всички показатели - морална, материална, политическа. Тези, които са открили театъра, са мислили много напред. При това важността на Мини Перник е била толкова голяма, че когато се сменяло правителството, се сменял и директорът на мините (той е бил нещо като министър).
 
После в един момент театърът се одържавява, както всички други в България.
Има и още нещо интересно. Първоначално театърът е бил изграден от плетени пръчки, а отвън, измазан с кал. В Историческия музей го има на снимка. И нещо още по-уникално - през 1922 г. в същия този театър Московският художествен академичен театър, най-прочутият в света (ръководен от известния Станиславски), гостувайки в България, дошъл в Перник с „Вуйчо Ваньо\" на Чехов. В трупата бил и Масалитинов, който по-късно става директор на Народния. Имаше снимка, не знам дали е запазена - Московският театър, на който цял свят се е възхищавал, на гара Перник на връщане към София. Тези неща говорят, че в Перник, и то във време, когато на хората не им е било до театър, е имало връзка между изкуството и тези - тогава многобройни - миньори. Такава история имат малко театри.
Вие попадате в Пернишкия театър през 1966 г. с група солидни български актьори, сред които и Петър Слабаков. Оставате там цели 24 години, от които 13 сте директор. Издигате го до такава висота, че дълго време той е най-добрият в страната. Как успяхте?Когато отидох в Перник, театърът беше добър, даже бих казал много добър. Но в изкуството добър и много добър не е най-високата оценка. Трябва да е отличен, за да е на национално равнище. Не мога да кажа нищо лошо за онова време. Театърът съществуваше, играеше в Перник и селата - като държавен, в онези години това беше задължително.
 
Когато през 1977 г. се реши да стана директор, аз дойдох с програма.
Тогава имаше Национален преглед на българския държавен театър, който се правеше през пет години. На него всеки театър се явяваше с две пиеси. Имаше регионални класации, после национални. До този момент Пернишкият театър не се беше класирал и дори не го познаваха в София. Бях си казал, че ако с моята програма през следващия сезон не отиде в София и не вземе награда, ще престана да му бъда директор. Мисля, че един директор на театър трябва да знае какво прави. Иначе защо ще става директор?
 
Дойде новият преглед. Районният беше в Благоевград. Ние се явихме с „Опит за летене\" на Йордан Радичков. Режисьор беше Крикор Азарян. И взехме първа награда. Отидохме в София и взехме националната първа награда. Със същата постановка Народният театър взе втора награда. А тогава в Народния се влизаше със свалена шапка. Освен това взехме и наградата за най-добра постановка за сезона. Пролича, че в Перник има добри актьори, че театърът е на високо равнище. Постановки идваха да гледат специалисти от Русия, Америка и др. Заговори се за Пернишкия театър като за пръв на България. Причината за това бе, че на практика станахме „открит\" театър. Сега се прави такъв, но тогава такова понятие не съществуваше. Аз канех най-доброто, което имаше у нас. И за това плащах глоби.
 
Знаех, че добър театър се прави с добър режисьор. Може да има прекрасни актьори, няма ли го добрия режисьор, нищо не става. И точно това залегна в програмата ни. Наред с нашите режисьори в Перник мина всичко добро, което имаше в България - драматурзи, режисьори, художници, сценографи, изпълнители. Имахме 60 души актьори - нещо невероятно като цифра. Всеки нормален театър извън страната имаше по 20-25.
 
Успехите ни продължиха на всички следващи прегледи. Вече знаеха, че яви ли се Пернишкият театър, ще вземе първото място. Сега вече всичко е различно. Прегледи няма. Хората не могат да се яват и да получат оценка. Но от опита си тогава разбрах, че човекът на ръководен пост, освен че трябва да има програма, трябва да има и воля да я изпълни. И в политиката е така. Онова, което си казал, трябва да го изпълниш.
 
Кои по-известни имена сте канили през тези 13 години в Перник?Каних най-добрите режисьори. Освен Крикор Азарян през театъра минаха Леон Даниел, Христо Христов, Младен Киселов (той сега е в Америка), общо около 15-ина души. Известно време един от моите зам.-директори по техническите въпроси беше Георги Ананиев, който по-късно стана зам.-министър на отбраната. А Георги Липовански, директор на Галерията за чуждестранно изкуство, рисуваше някои от плакатите за постановките.
 
От 60-те актьори повече от половината бяха толкова добри, че с тях можеше да се прави всичко на много високо равнище. Имаше и средно качество, като във всеки театър, но и те бяха добри професионалисти.
 
При нас гостува и един изключителен режисьор от Париж - Пиер де ла Тор. Той направи един спектакъл - „Теофано\" по Радко Радков. С тази постановка обиколихме цяла България. Тя се игра 125 пъти и събра над 100 000 зрители! За една репетиция дойде един от 7-те безсмъртни академици на френската академия г-н Жан Гитон. Той каза за нашия автор Радко Радков, че това е наследникът на Шекспир. Така че имахме посещения на изключително високо равнище. Разбира се, говоря за върховете на нашите постижения. Сред тях са и „Суматоха\" на Йордан Радичков с режисьор Младен Киселов, „Рейс\" на Станислав Стратиев с режисьор Здравко Митков, „Цялата истина за Свети Георги\" от Милко Милков с режисьор Здравко Митков, „Марвашки песнивец\" с режисьор Христо Христов...
Това са все спектакли, които получиха национални награди. Всяка година правехме по 7-8 постановки. Имахме и Младежки отдел, който подготвяше по две пиеси за младия зрител и за децата. Камерният театър пък запълваше нуждите на публиката най-вече в събота.

Личните ви върхове като театрален актьор?Мога да спомена някои роли. Много от тях бяха наградени. Една от първите бе Езоп в едноименната постановка на Леон Даниел. Беше още през 1959 г. в Пловдивския театър. Тогава Езоп се играеше обикновено от по-възрастни актьори, аз бях много млад. Друга роля, останала в съзнанието ми от тези години, бе пиесата „Чучулигата\" на френския автор Жан Ануи. Тя бе за Жана д\'Арк, аз играех крал Шарл. Свобода Бъчварова, гледала пиесата и във Франция, писа: „Нашият изпълнител е по-добър от френския.\" Тогава бях съвсем млад, а ролята беше доста сложна и необикновена.
 
Друга роля от първите ми години беше в пиеса на режисьора Христо Христов - „Боровете не превиват клони\" на Коста Странджев, един млад автор, който после почина. Тя беше за миньорски обект, на който са събрани хора „от кол и въже\", със сложни и драматични съдби, като тази на героя ми Лалю Лалов.
 
След това в Младежкия театър, получила висока оценка, но и много важна за мен беше ролята на мирелай Тефик бей в пиесата „Левски\" (автор Васил Мирчовски и режисьор Герда Луканова). Там играх мирелай, което значи майор. Той е водил следствието. Имаше сцени в пиесата, които изумяваха публиката, тъй като навремето такъв герой почти не можеше да се представи. Турчинът започва да уважава Левски и дори му казва: „Изпращахме турци да те следят, те се връщаха и казваха: „Този човек ние не може да го предадем.\" Изпращахме българи и те те предаваха.\" Това за времето беше силно шокиращо.
 
В Перник ролите бяха десетки. Повечето - в пиесите, които вече споменах. Като в „Опит за летене\" - Аврам Опитомителя. Много колоритен образ, каквито са всички на Радичков. Той има гарга, полуопитомена, която води чак до Рилския манастир, за да стане и тя половин хаджия. Интересна беше и ролята на Араламби от „Суматоха\". В „Рейс\" играех Разумния. За тази пиеса представител на американската актьорска гилдия беше казал: „Ако поканя някоя постановка на Бродуей, това ще бъде „Рейс\" на Пернишкия театър.\" Дотам не се стигна, тъй като тогава зад граница излизаше само Народният театър. Ще спомена и ролята на пашата от „Цялата истина за свети Георги\", която дойдоха да гледат двама представители на Светия синод. Тогава бяха млади епископи. Днес единият е митрополит на Русе - Неофит, а другият на Видин - Дометиан. Много го харесаха. И ето че един ден на площад „Св. Неделя\" аз стоях до телефоните и спира чайката на патриарха, който се прибираше в жилището си. До мен се приближи шофьорът и помоли да вляза в колата. Патриархът ми каза: „Благодарим ви за вашата постановка. Моите хора ми казаха, че макар и да не е по каноните, тя е един патриотичен спектакъл.\"
 
В „Марвашки песнивец\" всички роли бяха наградени. В „Кучета\" на Хайтов също имах добра роля, получила награда. И не само тези, а всички, които съм играл, са ми на сърцето. Щом човек е положил труд, значи ги обича.
 
В Енциклопедията на българското кино пише, че имате над 80 роли в киното. Кога и как се озовахте в него?В киното влязох твърде късно. Колкото и странно да е - чак на 38 години! За това си имам своето обяснение. В по-ранен етап българското кино се занимаваше с проблеми, в които аз не можех да участвам, защото не бяха мои. Тогава герой беше човекът труженик, висок, добродетелен, положителен герой. А моето излъчване е такова, че ще кажат веднага - този е малко по-сложен. Така че влязох в киното, откакто се появи авторът Георги Мишев. С неговите филми, а той има немалко филмови сценарии - 17-18, от които аз не съм играл само в два. Това бе моментът, в който българското кино започна да се занимава с обикновения човек. Тогава се появи италианският неореализъм, който въведе този персонаж. И така започнах в киното. А за мое щастие или нещастие филмите, в които съм играл, и сега продължават да се прожектират често.
 
Наскоро имах такъв случай: в кооперацията, в която живея, се върна българка, живееща в чужбина, омъжена за либиец. Той се качва с мен в асансьора и се вторачва. Аз я питам какво му става. А тя ми казва: „Как какво - той те е гледал стотици пъти! А сега те вижда в асансьора на живо.\" Така че киното днес е изкуството, което създава популярност на актьора. Жалко е, че днес не се правят толкова филми. Но аз имам друга теория за българското кино, която не е никак перспективна. Там, където има тотално американско кино, там национално кино не може да има. В България е точно така. У нас вече няма и европейско кино. В България цяло поколение расте само с американското кино. Което е агресивно, богато, завладяващо, с големи актьори, с много технически средства. Всички телевизии в момента бълват само американски филми. Друг е въпросът как те влияят на младите българи.

Нека се върнем пак в Перник. Как станахте почетен гражданин на града?Почетен гражданин станах преди 10 години, десетина след напускането на театъра. Когато ме повикаха да ми дадат знаците на почетен гражданин, ми казаха, че съветът е взел единодушно това решение. Мисля, че истинска оценка се дава, като мине време. Така че приятно се изненадах.
 
Трябва да кажа нещо за града, без да набърквам политиката. Градът Перник ме пазеше. В Комитета за култура невинаги бяха съгласни с това, което правех. Аз бях и малко вироглав и не го и съчетавах с тях. Поставях ги пред свършен факт. Те трябваше да вземат някакво решение и когато то не беше в моя полза, градът ме пазеше. Хората му страшно много се гордееха със своя театър. Защото аз им показах, че техният театър може да се не само мери, а да е и най-добрият сред най-добрите.
 

iPernik отваря врати за всеки, който има да каже нещо!

Лична публикация - ще бъдете публикувани най-горе на първа страница на сайта!

Необходимо е единствено да Влезете с Фейсбук или да се регистрирате!

Вход с фейсбук профил:

[email protected] за споделяне на сигнали, запитвания, реклама, коментари, мнения, новини.