И доброто, и лошото са еднакъв шанс за писателя

Родената в Перник голяма наша разказвачка и писателка Зравка Евтимова, която работи няколко години в Брюксел, наскоро се завърна в България.

Нейни разкази бяха публикувани в реномирани списания в Канада, САЩ и Австралия, а през миналия месец от печат излезе на английски език и книгата й "Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories" на Канадско-израелското издателство Vox Humana.

Авторка е на 4 сборника с разкази и 3 романа, публикувани в България, на два сборника разкази и един роман, издадени в САЩ. Във Великобритания има публикувани три сборника с разкази. Като авторка е позната още в Германия, Канада, Япония, Франция, Аржентина, Чехия, Индия, Полша, Сърбия, ЮАР, Иран и Македония.

Като преводач Здравка Евтимова владее английски, френски и немски език, но най-голямо удоволствие за нея е да борави с пластичността на родния език.

Носителка е на множество български и международни награди за проза.

Член е на българския П.Е.Н. и на организацията Artists Without Frontiers ("Писатели без граници"), Лондон.
Сърцето е софтуерът на литературата, а преводът е хардуерът, смята белетристката Здравка Евтимова
 
- Късият разказ се смята за най-трудния измежду белетристичните жанрове. Но дали е и най-конвертируемият?- Със сигурност. Късият разказ е най-благодатният жанр в пазарно отношение. Имам предвид пазара не само в България, а и в англоезичните страни, където разполагам с преки наблюдения. Основният въпрос е да напишеш хубав разказ. Говорим за силен, въздействащ разказ, написан със сърцето, с кръвта, с живота на писателя. Разказ, който горчи и боли, който не може да се забрави. Но дори да го напишеш, изправяш се пред 10 заключени врати преди публикацията. Не само талантът на разказвача, уви, е ключът. Английският трябва да бъде коректен. Ако на стандартна машинописна страница например има повече от две грешки - да речем, неправилно употребено глаголно време, използване не на точния синоним, грешно изписана дума - редакторите заявяват, че те не са образователна институция, и въобще не четат по-надолу. За тях не е важно, че се конкурираш с писатели, чийто роден език е английският. От автора се очаква да предложи готов за публикация разказ. Най-големият комплимент, който съм получавала, е не просто директна публикация - защото това е правилото, - а покана от редактор да работи с мен върху разказ, който съм предложила, но имам грешки в него. Значи човекът въпреки правилата иска да работим; значи не иска да остави този разказ да умре в чекмеджето.

- Не е ли трудно човек да превежда сам себе си?- Аз съм професионален преводач и когато реша да си преведа някой разказ на английски, направо не мога да си намеря място. Не изтърпявам да го въртя и суча при превода, уж хващам да превеждам, а продължавам с нещо съвсем различно от българския текст и става нов разказ. Ще го кажа така - сърцето на писателя е софтуерът на литературата, а преводът е хардуерът. Затова съм щастлива, че на български си имам софтуер съвсем щастлив и безплатен. Българският език е благодатен за писане. Само като слушаш българи да си приказват, и разказът вече напира, рита и иска да тръгне напред, иска да се роди и напук на това, че нямаме време, че парите не стигат, че нещо ни боли и някой ни тормози, текстът се ражда. Оттук нататък следва неговата реализация. На Запад съществуват различни пазари за различни типове разкази - всеки от които има специфични строги изисквания. Авторът трябва да се запознае с тях, за да насочи повествованието си натам, където може да направи пробив. Това е трудно. Изисква много четене и време. Наистина много. След като веднъж има такъв пробив, работата тръгва по-лесно, редакторът помни и се създават работни отношения.

- Сблъсквали ли сте се с предразсъдъци по отношение на т.нар. женско писане?- Работила съм с редактори и жени, и мъже и в никакъв случай полът не е бил определящ. Вече няколко пъти ми се е случвало, когато ми публикуват разказ в САЩ, да пишат "неговия разказ" - обаждам се на редактора, без да се притеснявам, без да се ядосвам, и след като се посмеем, отстраняват грешката. За мене е важно човек да бъде устойчив при литературни недоразумения. Трусът си е трус, ние трябва да си гледаме работата.

- Не завиждате ли мъничко вие, хората на перото, на кинаджиите, за които ежегодно се гласува бюджет?- На хората от киното мога само да се възхищавам на енергията, силата, с която се борят и постигат такива високи цели в тези трудни за постижения времена. Изумяват ме гъвкавостта им, изобретателността, умението да намират пари дори там, където ги няма, да привличат финансова подкрепа, финансова мрежа за осъществяване на проектите. Радостно е, че за филми се гласува бюджет. Бих била щастлива, ако и за литература има такъв. Във всеки случай в тези трудни времена разчитам на собствената си инициатива, на труда си, работя всеки ден по 10-12 часа. Писането не го включвам в труда - то е нещо щастливо, като хубав вятър привечер през лятото. Трудът е преводът, разучаването на литературните пазари - това отнема страшно много време, четенето също е работа. Зная, че с мрънкане не се оправят нещата, само се влошават, затова, вместо да говорим, че няма пари, по-добре от трудностите, от безпаричието, от черната нощ, от ямата да направим разказ. Ако няма добро, да нарисуваме лошото. И доброто, и лошото са еднакъв шанс за писателя. Ако хленчим, че е невъзможно да се работи тук и сега, сами насочваме сабята към сърцето си.

- Достатъчен стимул ли са ежегодните литературни награди?- Литературните награди? Често не им вярвам. Наградата умира, ако романът, новелата, разказът зад нея не са силни. Не работя за награди. Разбира се, ако спечеля, се радвам, но недоверието ми в наградите никога досега не ме е напускало. Наградата често е машинация, калкулация, лобиране, нагласяване - неща, които не обичам и които не ме привличат. По-щастлива съм, когато някой приятел, например електротехникът, който ми оправя печката, или някой колега в службата каже: "А бе, четох ти еди-какво си, дай да те черпя едно кафе, защото ми хареса..." Обаче и тези кафета не са кой знае колко чести. Така че наградата е може би да опишеш един ден от живота така, че децата, като пораснат, да не станат бандити, а почтени хора. Един текст е неуловим, безтегловен електрон в огромния океан на литературата, но може и прави чудеса. От него тръгват силни и необратими реакции. Той променя света. Чела съм такива разкази на Чехов, зная ги наизуст.

- Когато ви попитат: "Какво работите?", какъв е отговорът, т.е. може ли да се говори за "професионален писател" в България?- Не съм опитвала да живея само от хонорари, получавани от усилията ми като писател. Може би тези усилия са малки от моя страна, може би се страхувам, че ще умра от глад, ако трябва да преживявам така. Но е страхотно предизвикателство. Дори не мога да си представя такова щастие - да разполагам със себе си 24 часа в денонощието. Да имам възможност без прекъсване да работя. Да не ми звъни телефонът през двайсет минути, да не очакват готов превод от мен след три дни. Да не тичам за влака за София всяка сутрин. Направо звучи като научна фантастика. С радост бих опитала, с огромно нетърпение. Писането на български е най-щастливото нещо, думите имат аромат, възраст, недоверчивост. Те като че специално са правени да гладуват с мене, ако тръгна да живея само от писане. Ще се очертае дълъг глад. Но какъв страхотен глад ще бъде това!

- Каква според вас е причината във време, което изобилства от парадокси, катаклизми и необичайни житейски истории, да нямаме голям български роман?- Може би не сме достатъчно талантливи да го напишем. Може би, гонейки литературните награди, изпускаме живота, който трябва да влезе в този роман. Но не всичко е загубено.
 
- Доколко ще издържи т.нар. мутренска проза, която в момента е булеварден хит?- Този тип проза ще съществува, докато има мутри на света. А мутри ще има, те просто ще се видоизменят. Ще се появяват нови - еволюирали, по-нагли, по-фини, следователно по-отблъскващи. Така че шансът този тип писане да отмре е минимален. Сигурна съм, че сред тези романи ще се появи някое силно, остро и ярко явление. То ще отрече мутренската проза, стъпвайки върху нея, потъвайки в нея, задушавайки се в нея, превръщайки се в неин антипод. Никога, абсолютно никога не подценявам булеварда. Той е казанът, пещта, където се стапя рудата и където сред милиони тонове мъртва сгурия може да проблесне диамант. Разбира се, може и да не проблесне, но писателите тогава ще накарат сгурията да свети. Писателите са племе, на което имам доверие.
 
Милена Димова (вестник „Сега -20.3.2010 г.)
http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=5381&sectionId=5...