Георги Русев станал директор с компромис

Във вторник - 5 април 2011г., от 13 часа в столичния храм “Св. Седмочисленици”  близки, приятели и почитатели ще кажат последно сбогом на големия актьор Георги Русев. 38 дни не му достигнаха да навърши 83 години. Отиде си на 1 април, но уви, това не беше една от шегите на Гочето, с които той щедро даряваше приятелите и почитателите си.

Хората го обичат заради многобройните му роли от филмите и десетилетия повтарят крилатите фрази:

Aбе, Гоше, ще оглушеем с това твое думкане, бе! Здравето ми взе! Ти мани мене, ами кокошките спряха да снасят, при 20 кокошки - яйца от пазара купувам! Аз и на война съм бил, ама такова чудо! Бомбардират, бомбардират, па спрат. Какво беше това чудо, какво беше това изкуство?” (“Оркестър без име”, 1982 г.)

“Куче-касичка. Къща-касичка. Заек-касичка. Имаме и модерно - зарче-касичка, шлем-касичка.” (“Опасен чар”, 1984 г.)

“Това куче защо е зелено? - То е крокодилче. - Защо не пише? - Заяжда. От влагата. - Лошо, другарю... - Седларов. - Лошо, Седларов, лошо.” (“Опасен чар”, 1984 г.)

“Прасета не може, а кучета и котки може, така ли? Санкции... глоби... Айде, де! Дочо Булгуров има пари да плати една глоба!” (“Селянинът с колелото”, 1974 г.)

“А-а, е този път ще се изключваме!” (“Вчера”, 1988 г.)

“Хигиената е майка на прогреса... На 58 години съм и нямам нито един кариес!” (“Вчера”, 1988 г.)

“Ама, Бамби... - Няма Бамби! Когато говориш с мен, ще мълчиш!” (“Дами канят”, 1980 г.)

24  години от живота и творческото си дръзновение Георги Русев  посвети на Перникия театър. 13 от тях  - от 1977 до 1990, той беше негов директор.

Още преди да реши  да слезе от сцената през 2006-а на 78-годишна възраст, Георги Русев написа своите мемоари в книгата си "Мечтата ми". Тя не се продаваше, а беше доктояние само на хора, които я получаваха лично от него. 

В нея Георги Русев разказва как с компромис е станал директор на театъра.

Никога не съм се блазнил да стана директор    

Един ден през 1977 г. ме повикаха в ръководството на града. Казаха:

- Има решение да те предложим за директор.

- Опитайте – отвънах аз.

Бяха изминали 11 години от случилото се с мене в Младежкия театър. (бел. на ред. По идеологически причини е Георги Русев е преместен от Младежкия театър в Перник.) Все още обаче тежеше тази история. От Комитета за култура и от Съюза артистите казали”не!”.

След един месец в Комитета за култура обаче кан дисаха. Назначиха ме. Бях вече 11 години в Пернишкия театър, познавах града, проблемите му. Познавах окръга, познавах и българския театър. Можех да направя нещо добро. Бях играл много. Нямах никакви други интереси, освен творческите интереси.еланието ми не е било да директорствам. А не познавах и законите- Каквото съм мислил, това сам направил. Такъв директор бях.

Какво общо обаче имах аз с директорската рабона? Никога не съм се блазнил да стана директор. Бях последният човек, който би се съгласил да стане директор. Не бях за 50-те лева, които даваха на директорите. Директорът трябва да дава насока на нещата в театъра, а не да командва. По тази причина се съгласих да ме направят директор.

Цели 13 години, докато бях начело на Пернишкия театър, не можах да свикна, че съм станал директор. Никога не ходех в Комитета за култура да питам какво да правя. Желанието ми не е било да директорствам. А и не познавах законите. Каквото съм мислил, това и съм правил. Такъв директор бях.

 Имахме добри актьори в Перник, веднъж съм го изтъквал. „Трява да направя такава постановса, че да заговори цяла България за нея!”. Така си мислех тогава, така бих мислил и ако сега съм пак директор на театър.

„На дъното! Само „На дъното!”

В София. Към София.

В мисията ми можеше да ме придружи само един човек. И аз поканих Добри Добрев – мил колега. Добър актьор с когото сме приятели от години. Колкото ми е помагал, когато бях директор в Пернишкия театър!

Още на другия ден след назвачевието ми за директор, заминахме с Добри за София. Бяхме още в 9 часа при Леон Даниел в оперетата, където тогава рабогеше той.

Казах му:

- Леоне, искаш ли да направиш в Перник „На дъното”?

- Да – огвърна ми той. – Искам.

С Добри просто бяхме щастливи!

След месец започнахме репетиции. Постановката излезе на премиера някъде в март месец.

 Цяла България чу за „На дъното”. В края на годината Леон Даниел получи награда, мисля, че тя му беше първата национална награда за режисура от Съюза на артистите в България.

Победихме с първата стъпка.

Един театър няма ли върхове не е театър. Изкуството се оценява по върховете си, не по низините си!

Снимки