Поет от Перник: Празник ми е всеки ден

Поетът Божидар Томов от Перник описва себе си по следния начин: Роден съм в Перник през 1944 г. Евакуация, бомбардировки и повечето софиянци се раждат къде ли не. В Перник съм бил около три пъти през живота си и съм си прекарвал отлично, много приятели имам оттам, които не подозират, че съм им съгражданин. От 1995-а работя в Националното радио, програма “Хр. Ботев”, редакция “Хумор, сатира и забава”. Бях водещ на хумористичното предаване “Произведено в България”, на нощното шоу “По никое време”. От доста години съм водещ на музикалното предаване “Музикален пъзел”. Понякога съм автор и водещ и на други предавания (“Кабаре Фата Моргана”, “Дядовата ръкавичка”, “Авторът и неговата публика”). Автор съм на 23 книги - поезия, проза, романи за деца, сатирични разкази. Три от книгите ми са преведени в чужбина - в Германия, в Македония и в Русия. В Русия през 1992-а в частното издателство Интербук романът ми “Котешки очи” излезе в тираж 250 хил. броя! - как да не се похваля? А пък имам и по-хубави текстове от “котешките очи”, обаче... Три мои пиеси са поставяни на сцената и от всичките ми прекрасни киносценарии е реализиран само един, разказва той пред mont-press.com.

Към върха на славата

Колко народ пълзи натам, че и аз заедно с всички. Денем и нощем. На слънчево и на електрическо осветление. Защото по пътя към върха отдавна е поставено осветление и телевизионни камери, и микрофони, всяка стъпка на множеството се документира. И ние вървим. Пътят към върха на славата е вече асфалтиран. Не помня кога беше но лично премиерът на държавата ни преряза лентата. И каза: Хаирлия да е! Много се учудихме, когато разбрахме, че не сме първите, поели нататък. Че оттук нагоре и надолу са минавали маса хора с всякакъв багаж, с хранителни продукти и всичко останало, с всичко, каквото е нужно за такова трудно пътешествие. Разбрахме това по препълнените кошчета за боклук, по някоя и друга търкаляща се кост - о, това значи, че някои са платили с живота си за пътешествието. Но като стана дума за боклук - ей, много отпадъци се търкалят и не са само в кошчетата, а и по самия асфалт, и в храстите и бурените наоколо. Обелки от краставици, примерно. Или разни хартийки. Ако се вгледа човек внимателно, ще забележи, че това са откъси от литературни произведения, от научни трудове, парчета от картини, някъде върху омазано листче и някоя нота ще се види и неясно дали е горно до или долно до...

Към върха на славата някои са взели жените си, децата си, други даже и тъщите и балдъзите. Защото каква ще е тази слава, ако никой после не разбере, че си стъпил на върха й? В суматохата може дори да не те покажат по телевизията или камерата бегло да мине връз лика ти и ти да не успееш да кажеш дзяк и вече все едно, че те няма. А така балдъзата ще те снима, ти ще я снимаш нея. После ще показвате на съседите фотосите и ще ги изпращате на разни познати по електронната поща. С прикачени файлове.

Скоро в някакъв вестник видях снимка на младо момиче, което на въпроса каква иска да стане, отговорило: искам да стана известна. Но не беше казало - с какво. Момичето беше много младо и сигурно още не знае с какво точно иска да стане известно. Или знае - иска да стане известно с каквото и да е. Оттук до поведението, което не би могло да се дава за пример, е само една крачка. В нашата махала има маса такива известни момичета. И не че си живеят лошо, но никой няма да ги посочи на дъщеря си и да рече: виждаш ли ги тези? Бъди като тях...

Ето такива мисли ме спохождат както си седя в подножието на върха на славата. Честно казано, малко ме мързи да се юрна да се катеря и се боя, че ако тръгна, може да попадна в неподходяща компания. А самотен? Не, никога не бих се почувствал. Дори да стигна върха, дори да остана някъде по пътя, дори както още не бързам да тръгвам и се намирам, както казват алпинистите, в базовия лагер.

Празник ми е всеки ден

Бяха ме питали веднъж, ама отдавна беше къде ще прекараш празника... Казвам отдавна беше, та не помня за Нова година ли ставаше дума, за Осми март ли или за Деня на Октомврийската революция... Отговорих, че какво да му прекарвам, аз и така си пия. Празник е тогава, когато сам си го направиш. В такъв ден нищо не работиш, само се черпиш и ти е весело на душата. Пък аз не си спомням нещо да съм работил. Не ми иде отръки някакси. По едно време получавах заплата на едно място при изричното условие, нищо да не правя, защото после след мен някой дълго трябвало да поправя направеното. Ето тогава дните ми бяха един истински празник на труда, Първи май след първи май. После почнах да получавам помощи като безработен. Предлагаха ми разни длъжности, аз иронично повдигах вежди и казвах, че ще си помисля, но кой ти мисли, докато празнува? Помощите после спряха някакси и ми се наложи да пестя. Жена ми ме попита: ти сега нали вече няма да пиеш повече? Отговорих, че няма да пия повече, но и по-малко няма да пия. Тогава жена ми ме заведе на психиатър. И той така ме попита: Вие май пиете повече? Повече от кого? попитах пък аз. И той си замълча. В лудницата не можеха да ме вкарат, защото трябваше да се подпиша, че съм съгласен или да има прокурорско решение. В лудницата сега не може всеки да бъде тикнат току-така, понеже е демокрация и сме свободни да правим каквото си искаме. Та, казах вече почнах да пестя. Не пия вече водка от 75 лева литъра (има такава, ама не казвам каква е, защото е реклама), а същата напитка и в същото количество, но от 15 лева и 60 стотинки. Второ пестя от лекарствата, дето ми ги предписа психиатърът, понеже съм бил откачалка. Тези лекарства въобще ми действат зле. Докато съм откачалка, светът ми изглежда прекрасен и аз в него също тъй прекрасен. Не помня къде съм и какъв ден на седмицата е, това дори не ме интересува. Щото ако ми кажат, че е понеделник, може да не е никакъв празник и от това би ми се развалило настроението. Междувременно се пенсионирах и взех да забравям кога мога да си взема пенсията и тя току ми се натрупа, натрупа... Понякога пиша стихове и ги продавам на разни знатни българи да ги рецитират по купоните си и да казват, че току-що са ги измислили. Стиховете са такива:

Една блондинка ме гледа с поглед безценен.
Какъв задник, Божичко, пък и какви очи!...
Но понеже аз, Поетът, съм женен,
чудя се дали после блондинката ще мълчи.
И още едно:
Всеки си купува днес
мерцедес след мерцедес.

След такива поетични експорти, просто нямаше как да се появявам и аз самият по светските купони, ако не си купех мерцедес. Купих си. И то чисто нов. Само забравих да ви кажа още в началото, че от реституцията преди години получих три магазина на столичния булевард Витоша и съм ги раздал под наем. С парите от наемите често пътувам до Париж, защото, както е казал Хемингуей - Париж е един безкраен празник.

Източник: zapernik.com