Пет неща, които трябва да знаете за местните медии

Истинското име на публикацията е "Колко е трудно да бъдеш свободен" и под-заглавие "Пет неща, които трябва да знаете за местната преса в България"

Четири дни преди местните избори 2011, в една октомврийска вечер, журналистите в един от големите регионални вестници в България си тръгват от работа учудени. Минути преди печат управителят на изданието сам променя водещата статия на петъчния брой на изданието.
В новата публикация бясно е атакуван един от кандидатите за кмет на града. Той не е потърсен за становище и в крайна сметка така и не успява да се защити преди вота.

Любопитното в случая е, че атакуваният кандидат все пак печели кметското място. Негативното: описаният случай е симптоматичен за начина на работа в българската регионална преса.

"Около избори не правим вестник, а агиттабло", казва един главен редактор на регионален вестник. Неговото издание е зависимо от предизборните политически публикации, които само понякога са маркирани като платени. С тях вестникът гарантира издръжката си за месеци напред. Главният редактор намира този модел за събиране на средства за "напълно нормален".

Това отношение на журналистите в българската местна преса е притеснително. В серия от 12 анонимни интервюта, проведени в края на 2011 г. с представители на регионални вестници, повечето от тях се примиряват с факти като изборния клиентелиъм. Или този, че издателят и главният им редактор нерядко са един и същ човек. Както и че, ако не собствениците, то техните приятелски кръгове имат интереси, далеч отвъд издаването на качествен медиен продукт.

Всичко това се отразява на новините и анализите, които ние четем. Ок, не ние, читателите на "Капитал", които освен това сме и постоянно в интернет и търсим различни източници на информация. Но 62 процента от хората извън София нямат достъп до интернет. А тези хора гласуват, пазаруват, взимат решения за бъдещето ни.

В този смисъл 162-та вестника, които се издават в провинцията (за сравнение, в София има 191 издания; данните са на НСИ), и това какво се появява с тях е важно и за нас. Техните тиражи може да са ниски – средно по 2900 копия, но консуматорите им са представители на застаряващото поколение. To традиционно има по-голямо доверие в пресата. Според социологическата агенция MBMD 25 процента от хората между 19 и 40 години вярват на вестниците. Делът при възрастовата група над 40 години е 36 процента.

Ако вече сте разбрали защо пресата извън София трябва да ви интересува, прочетете пет ключови факта за нея надолу. В тях ще намерите и (логично анонимизирани) цитати на журналисти, които работят в местните вестници. Помислете по тези факти, предайте ги нататък и се замислете дали и други медии, които ползвате, не работят по подобен начин.

Общинските пари

В България почти не са останали вестници, собственост на общината. Въпреки това местната власт има масивен принос за финансовото оцеляване на регионалните вестници. Общините имат бюджет за публикуване на задължителните рекламни карета (например такива, че се отдават три сергии на пазара). Моделите за разпределение на тези средства са различни – някъде кметът дава по равно на всички издания в града, другаде пуска реклама само в любимия си вестник. Понякога той може временно да дръпне финансирането на дадено издание, за да го накаже за някоя твърде критична статия. "Бюджетът ни е силно зависим от рекламните договори с общината", казва ми един редактор в регионален вестник. Той избягва да пише критично за кмета. Все пак кой би искал да се заяжда с човека, който му плаща заплатата?

Фирмите

Други хора, които плащат заплати в регионалната преса, са местните големи и малки предприемачи. Сред техните характерни особености са, че, първо, те обикновено са близки до кмета, и, второ: че не обичат да си плащат просто за директна реклама. С рекламни карета фирмите по-скоро си купуват положителното отразяване на своите дейности. "Големите рекламодатели си осигуряват информационна защита. Никой не се занимава с тях", казва един заместник главен редактор на вестник в един от най-големите български градове. Най-често самите издатели на регионалната преса имат свой бизнес. Това на практика прави подписването на рекламни договори за медийна подкрепа (или за атаки към конкурентите) ненужно. 

Кръговете на влияние

Корпоративният и дори политическият натиск върху по-малките медии може не е уникален за България. Това, което прави ситуацията в местната преса тук по-особена, са тесните приятелски връзки между влиятелните хора, както и ролята на медиите в тези отношения. "Дори не мога да кажа кой с кого действа. Те всички са оплетени", казва ми една регионална журналистка, когато я питам как е разпределено влиянието в града й. Емблематичен е казусът "Пловдив". Във втория по големина град в България дълги години имаше само един местен всекидневник – "Марица" (за сравнение, дори във Враца те са два, което също може да изглежда странно). Журналисти от Пловдив обичат да разказват митове за уменията на неговите издатели да използват влиянието си, за да държат потенциалните конкуренти далеч от пазара. "Марица" е и един от примерите за много успешно регионално издание, което в силните си години има тираж, по-голям от повечето софийски вестници. От 2008 г . в Пловдив излиза и вестник "Новият глас". Той се издава от Георги Гергов - също влиятелен бизнесмен и областен шеф на БСП, който едва

Ще стане ли фактор "Нова българска медийна група"

Концентрацията на медиите всъщност е типичен феномен за страни в преход. В този смисъл чисто икономическите усилия на ВАЦ преди и по-скоро популистичните опити на "Нова медийна група" днес да окрупнят пазара не са нещо невиждано. Издателската къща все още не е започнала експанзия в малките градове. Това по-скоро е свързано с липса на желание, защото придобиването на нискотиражен местен вестник за групата би било толкова лесно, колкото купуване на хляб и сирене от магазина. "Нова медийна група" официално издава само великотърновския вестник "Борба". Неофициално има влияние в бургаския "Черноморски фар" и интерес в придобиването на най-големия регионален вестник в България – пловдивската "Марица". Ако последното се случи, групата, притежавана от майката на Делян Пеевски, ще стане фактор на и без това разкъсвания от зависимости пазар на местната преса.

Изключенията

"Умишлено избягваме коментарните рубрики, защото това предполага да вземеш страна", казва ми главният редактор на средноголям регионален вестник, който успява да оцелее икономически и да е независим. Това идва, първо, от факта, че в града има реален бизнес, който търси публичност. Към това прибавяме и позицията да не се приема позиция. Така като медиа опитваш да не дразниш влиятелните хора в града и разчиташ те да не те закачат обратно. Съвсем друг е въпросът дали такъв тип независима журналистика въобще има смисъл за читателите.

И още един факт: от 2004 г. насам България постоянно отстъпва в класацията за "Свобода на словото" на неправителствените "Репортери без граница" и Freedom House. В публикувания преди дни годишен индекс - 2012, за свободата на медиите на Freedom House България е на 78 място заедно с Унгария в категорията частично свободни медии, като отстъпва от 76 място според индекс 2011 (за 2010 г.). А лошото е, че тази вече трайна тенденция се превръща в нещо нормално.

* Веселин Димитров е зам. главен редактор на Forbes - България
Текстът е част от проекта на "Отворено общество" - "Повече плурализъм по време на криза".

Източник: http://www.capital.bg/