Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 23 Рязане на диня

Дядо ми Йордан от Егълница беше от най силните мъже в селото, а по концентрация на сила спрямо собственото тегло–най-силният. Състезанията са били по свободна борба и по вдигане на тежести и те не са се провеждали по специални случаи и при днешния церемониал, а по време на работа. След прибиране на реколтата на няколко пъти се караше зърното на мелница и докато там хората с часове чакаха своя ред те не куфееха, не пиянстваха и не правеха кавги помежду си. Те си разправяха стари истории, лакърдисваха, поднасяха се и се смееха чистосърдечно. Когато ги обземеше състезателната страст, се хващаха за чувалите със зърно–кой ще вдигне най тежкия. Ще ме упрекнете в самохвалство, но победителят наистина беше дядо ми. Всички знаеха, че е много силен, че може да тръшне всекиго, но той не беше побойник и никой не знае случай да е бил замесен в побоища. Имахме съсед и роднина, който понякога откачаше, нападаше и биеше хората, които бяха около него. И тогава, почти като в приказка, жертвите не викаха “Олеле боже”, а “Олеле Йорде, дека си да ме отървеш” и това беше достатъчно откаченият да захвърли брадвата или с каквото там бе въоръжен, да побегне “усвет” докато му мине бясът. После идваше при дядо с подвита опашка: “Молим те Йорде, немой ме, нещо ми стана у главата!”. Май отнасяше символично някой бастун по задните части и като че бе доволен от такова решение на инцидента. Често жената на този откачалник, когато усетеше металния блясък в очите му, само се провикваше: “Йорде, тъдева ли си?” и оня се пръждосваше аламинут, макар и дядо ми да е бил в другия край на селото. Дядо ми понасяше всевъзможни укори и клетви от баба, но тя за всеки случай запазваше известна дистанция и като да беше нащрек, та знаеше кога да спре. По този начин бе немислимо да стане истинска кавга и аз не помня да съм виждал такава. В самата Яревска махала имаше всякакви одумки и многозначителни погледи и смигвания, но не си спомням истински караници или, недай боже, побоища. Дори когато огромното чичо Асеново куче нападна, нахапа и изплаши до смърт петгодишния ми брат Петър пред безучастните, всъщност насърчителни погледи на братовчедите ни, баба и майка не се скараха с тях, въпреки предизвикателния им смях. Те прибраха брат ми, промиха и превързаха раните му, баба му бая против уплах, но в сдържания си гняв изглежда се е изпуснала и с някое друго заклинание, та ни една от жените на тези братовчеди не можа да роди свое дете. Тогава тези братовчеди се считаха за възрастни хора, защото вече бяха женени. Аз не вярвам на такива неща, но баба изглежда е вярвала. Баба, та и майка, наричаха тези хора мерковци. И до днес не зная откъде идва тази дума, няма я в речниците, но тогава се подразбираше, че съдържа лукавство и лицемерие, доколкото мога да се уповавам на детските си възприятия. А баба наистина бе наследила от своята майка баячески умения, защото помня, че по този начин ме е лекувала от уплах, сугрибала ми е на бунището срещу изрив(вероятно алергия) и то успешно.

Другият ми дядо Драго от Враня стена беше над стокилограмов мъж, с вечно остригана глава и пехливанският му вид не беше на ужким. Той е участвувал в истински състезателни борби, дори се е борил със самия Дан Колов, но най-вероятно не състезателно, а според мен демонстративно или като спаринг партньор. Когато зиме идваше на гости у нас, сутрин той излизаше гол до кръста, измиваше поривисто тялото и главата си направо под ледената струя на дворната чешма, после натриваше тялото си със сняг до зачервяване и се прибираше спокойно да си облече горската униформа. Понякога преспивал под открито небе направо върху снега като някаква форма на тогавашно моржуване, но простотията, която не разбирала какво става, смятала, че е пиян, та спи на снега. Е, и днес такова моржуване би изглеждало доста екстравагантно дори в този твърде чуден вече свят, а и дядо не беше въздържател и си попийваше, когато имаше какво и с кого, но той наистина беше атлет и здравеняк и можеше да си го позволи. Имам спомен и урок от него по нестандартно мислене – откачване от мрежата, а той се състои в следното нещо: за пръв и за последен път видях само и единствено от него да реже динята не надлъжно на резени, както правят всички и както е във всички натюрморти, а напреко по паралелите - режеше дискове и след това изрязваше с лекота вътрешния червен диск за ядене, а останалия зелен обръч подхвърляше великодушно на кокошките в двора и ли го нахлупваше за корона на нечия детска глава. И днес, с изключение на мен и синовете ми, все още не съм видял друг да реже диня по този начин. Ако ви попадне диня, опитайте, няма да съжалявате, пооткачете се от мрежата! Инерционното стандартно мислене е като забравена ръчна спирачка на автомобила и, малко или много, пречи на движението. Ако сте достатъчно наблюдателни, все ще забележите някой необичайник да прави нещо не както трябва. Не бързайте да хихикате или анатемосвате дори да ви се струва някаква глупост, защото, както ви казах и преди, в такава някаква глупост може би можете да откриете бисерче за себе си.

Баба Зарка живееше сама във Враня стена още откакто фактически я е зарязал дедо Драго и си е отишъл по своя си гурбет. Била е от заможния род Джокови, позакъсняла с женитбата, заради претенцията на богатите да избират момче по от сой, ако не богат, за множене на богатството. Та като такова момче се оказал дядо ми, който тогава е бил пет-шестнайсет годишен момчурляк, с около толкова и по млад от баба. Но тогава това е било прието и обичайно и не се издирвало дотолкова на разликите в годините, колкото се държало на имуществената и нравствената хармония в брака. Джоковите държали хан, страноприемница току на единствения важен път, който минава през селото – джадето, т. е. шосето, междуселищния път от Земен за Дивля и към другите села на Краището. Тази страноприемница, като някоя горда старица и днес си стои там на същото джаде със своите яки каменни зидове. Та баба е живяла дълги години самотна между същите тези стени – година-две до преди смърта си. Физическото си здраве бе оставила на божията милост и на аскетичния си начин на живот, който водеше. За мен беше много странно, че тя не желаеше да се занимава с животни, представете си – там на село, прасета, кози, кокошки и пр. , като се мотивираше, че това изисквало грижи и тревоги. Мисля си, че такъв вид аристократизъм би могъл да се добие в ранните детски години, преживени в богато семейство. Виждал съм я да вечеря с филия хляб, една запечена и накисната в олио с оцет непоносимо люта пиперка, до която само докосваше залче с хляб преди да го постави в устата си, правеше гримаса като след химическо нападение и когото се съвземеше и поемеше дъх след тази отрова и с репликата “Изгоре ме тая пущина” наливаше чашка ракия, гаврътваше я, правеше още една гримаса и от нея, после продължаваше в същия ред. Имаше за задължение всяка вечер преди лягане да изяжда по една ябълка по всяко време на годината, било то свежа или спаружена. През хиляда деветстотин осемдесет и осма година тя завърши своя земен път като столетница, защото избягваше каквито и да било житейски тревоги, както и обстоятелствата, които биха могли да ги създадат, избягваше да се ”ядосува”. Това ми се струва твърде егоистично, и то спрямо най-близки хора, но и тя имаше своето право, тъй като, според нея, “ядосуването” произтичаше от глупости и от несериозни причини: внучката скитала, зетьовете ръмжали и пр. , та предпочиташе да е по-настрани, с което си решаваше проблема. И така, тая баба си живяла настрана, оня дядо си живял някъде отделно, другият дядо си живеел съвсем сам, дядовците на децата ми и те сами, т. е. всеки си саможивее сам, когато има нужда от младите и те от него. Дали старите не понасят щуротиите на младите или младите бягат от грижите за старите, все едно, но това е грозна родова черта и в нея има номадска диващина, макар и да е изключително характерна и за просветената уж Европа. Осъзнавам, че това е тежко и обременяващо четиво и все пак трябва да се погълне като лекарствен хап. Аз пожелавам на синовете ми – Боян, Станко и на племенниците ми - Станислав, Лили 1, Лили 2 и Ани да създадат добри свои семейства с поносимост към родовата обвързаност, да не изпадат в глупавия за българи космополитизъм на двадесетия и, може би, и първи век, да знаят и тачат кой откъде идва, накъде отива и към какво се стреми. Иначе биха изживели живота си като най обикновени бозайници.

Вярвам, че двадесет и първият век няма да бъде толкова космополитен и глобалистичен, както очакват с широко отворени уста набързо забогателите огромни държави и няма да омотае населението на земята в една световна федерация, която да обслужва интересите на малцинствени хитри и прагматични нации, обхванали още днес всевъзможни възлови лостове за управление на света – банки, наука, оръжейни комплекси, промишлени и ресурсни потенциали, наркотична зависимост и какво ли още не. Ако в сегашните трудни години България оцелее като държава, бих се надявал да излязат на светло мащабите на византийщината, македонщината, еврейщината, шопщината, арменщината, туркофилщината, християнската икуменостремителност и всякакви подобни родобитни фактори. За циганиите не казвам нищо, защото те се виждат от пръв поглед. Космополитните идеи и действия аксиоматично са денационализиращи особено за народите с лабилизиран идентитет. Хубаво е някой да координира народите и държавите по пътя им към по-добро бъдеще, но този някой да бъде избран от тях по тяхна воля, а не въпреки нея, но пък и те трябва да са достатъчно грамотни за правилен вот, ако го имат, естествено. Проблемът с всенародната грамотност се провидя в последните ни години, когато на някои от тях им бе организиран, внушен и проведен “преход”, нещо, което все ми припомня едно стихче от детството, за един велосипедист по тясна пътечка, комуто се изпречило говеждо изпражнение и той: “ . . . ха на ляво, ха на дясно цоп в л – то прясно”. А за да са грамотни народите трябва да са им грамотни хората, които ги съставят. Спомням си, преди десетина години, когато страната ни имаше много научни институти, те все даваха едни обяви, че търсят “майстор по всички специалности”. Ако бях безотговорен гражданин на републиката, още тогава щях да се смея с глас на това. Защото, ако наистина някъде съществува такъв майстор, то той е точно човекът, който трябва да бъде намерен, доведен и поставен да ръководи човечеството. И защото броят на специалностите в света днес, които изискват майсторлък е май колкото и броя на хората по земята. Е, хипербола, но съм сигурен, че такъв човек не може да се намери и така човечеството ще си остане без кадърен водач, така да се каже– на автопилот, което, впрочем, си има и добри страни, тъй като през нашия век огромни маси народ си бяха намерили едни интересни водачи, които прекараха кажи-речи цялото човечество през две световни войни плюс още една такава, наречена “студена”. Та думата ми беше за отделния човек – индивида, майстора, да речем по една само специалност, която може да е изкопчийска, а може да е и научна, артистична или политическа, която той трябва да владее от “А” до “Я”, а не само да си въобразява така. Цял живот изпитвам огорчения от разни полумайстори полуграмотници, не затова, че са ми причинявали на мен някаква щета, но затова, че ощетяваха, а и сега ощетяват националните пориви и националното благосъстояние и със своето си масово разпространение създават атмосферата, че това е нармалното състояние на нещата, че недоработата, повлеканщината и мърлящината са наш национален резон, част от народопсихологията ни. Затова пък съм изпитвал удоволствие от общуването с любознателни, можещи, кадърни и мераклии хора. Спомням си ги и мога да ги изредя, но това би било срамно. Не за тях, разбира се. Копнежът ми е да бих могъл сега да кажа:“Бе, как да ги изредя, та те са хиляди, даже милиони!”. Не зная дали ще бъда приет за добър човек, но не си падам по оптимистичните теории. Даже мисля, че един номинално умен човек не би могъл да бъде оптимист в общоприетия смисъл на тази дума, защото му е ясно, че полето на незнанието и на неможенето е безкрайно. Човекът, който стои само на една точка от познанието, вижда само върха на собствения си нос и бомбетата на кецовете си, а ако вдигне поглед - безкрайно празно поле, но не осъзнава, че това е полето на незнанието му и съвсем спокойно може да си бъде оптимист. И все пак на всеки човек му трябва по малко оптимизъм, та да го тегли напред и да му дава двигателната енергия, за да не се превърне в нещо, което е с два отвора – единия за поставяне на храната, другия за излизането на готовия продукт...