Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 26 Треска за знания

Треска за знания

В края на пубертета заболях от треска за знания. Не това, което учехме в училище, напротив, то ми стана безкрайно досадно, та съвсем го изоставих. Нанизах двойки и тройки, тогава към края на гимназиалния курс, когато борбата за високи оценки бе епидемична и епична за освобождаване от изпитите на матурата и заради високи дипломи. От това масово бележкарство ми стана още по-досадно и просто излязох от тълпата, изключих се от мрежата. Имах си подсъзнанието, че там, където се тълпят и бутат много хора или е нещо много добро, или е някоя велика глупост. Имах и пример. Някога, когато мърлявата ни махленска тумба се спускаше в центъра на столицата, там на мястото на днешния хотел “Шератон” зееше огромен изкоп за основите и подземната му част и този изкоп бе ограден плътно с едни огромни тенекии. Тук–там имаше процепи и пролуки през които хората задоволяваха естественото си любопитство какво става зад оградата. Ние дечурлигата избирахме някой свободен от зяпачи процеп, скупчвахме се всички на него, избутвайки се преднамерено един друг със звуци и гримаси сякаш там става кой знае какво, хващахме с две ръце главите си като за чудо невиждано, та започваха да прииждат зяпачи и да се тълпят един през друг, а ние се оттегляхме да се забавляваме на това стълпотворение, което можеше да продължи с часове, но ние овреме вдигахме гълъбите, за да се отдадем на други емоции. Та, когато зарязах учебниците, се захванах с другите книги, не за Винету и за Инчу Чуна или за Поразяващата ръка, защото през целия ми живот не можа да ме заинтригува четивото за индианците и бледоликите завоеватели на техните земи, които обикновено бяха представяни за големи герои, а като някакво всеядно животно поглъщах всякаква друга художествена литература, четях учебници по право, по медицина, по психология и какво ли не. Свежият ми ум попиваше прозата на южноамерикански и североамерикански писатели, на английски и френски майстори на художествената реч, на руски и съветски творци, на нашите писатели, които не трябваше да изучаваме задължително в училище. Възхищавах се от стила на Цвайг – абсолютния майстор, от Ремарк, от Достоевски – богът, мъчех се неуспешно над Толстой, фантазиите на Жул Верн не успяваха да ме заинтригуват – бях реалист повече, отколкото трябва и т. н. и т. н. Гимназията ни беше политехническа, та покрай фундаментално-хуманитарните работи бяхме изучили шлосерство, стругарство, автомобил, отделно в кръжоци се ограмотявах по радио-техника и телеграфия, по атеизъм. Умеех да отглеждам зайци, кокошки и зеленчуци, можех да жъна и връзвам снопи, чукал съм гръсници коноп и слънчогледови пити, умеех да яздя кон без седло и да карам каруца, имах опит в товарене и разтоварване на тухли, въглища, дърва и други такива. Затова училището ми изглеждаше малко скучновато и вече самоцелно. Досаждаше ми дидактиката, ежедневния ангажимент и постоянното напрежение, че ще те изпитат, сруваше ми се, че не би и могло да съществува по-голямо ограничение на свободата и волността на човека. Но имаше и предмети, които ме теглеха с това, което съдържаха и аз ги обичах: логика, психология, граматика, приложната част на физиката, отделни части от историята. Не можаха да ме завладеят :математиката – защото не показваше реалното приложение на знанията, които дава; литературата, заради дидактичния начин по който се преподаваше; руският език ми бе уморителен с безкрайните си падежни форми; за всички тях ми се наложи да ги усвоявам по много необичаен и както тогава изглеждаше – абсолютно непознат начин. Причината за това бе майка ми. Когато наближих края на гимназията и се видяха плачевните оценки, които бях нанизал, а татко след неуспешните силови въздействия бе казал, щом не ща да уча, да ставам каруцар и толкова, тогава майка си взе една платена отпуска, една неплатена, намери пари и накупи засилващи и умосъбирателни храни, затвори ме в една стая, застана като жандарм пред вратата, каза ми че съм много умно дете и че трябва само да уча, а че тя, ако трябва ще къса и от месата си само и само да се изуча и че тя ще ме измъкне на всяка цена от мизерията, сиромашията и невежеството. Майчината саможертва така ме амбицира, че аз залегнах над книгите, започнах всичко буквално отначалото, учех наново всичко пропуснато, облада ме жесток състезателен импулс със себе си и с времето – за броени дни трябваше да науча пропуснатото от години. Помня, че с нейна помощ събрахме стари учебници по аритметика и математика от отдавна забравени години и аз от там нещо си припомнях, друго научавах за първи път, така да се каже малката светеща точка на знанието започна да се уголемява с всеки изминал час, аз получих самочувствие от това, че за толкова кратко време натрупвам толкова много знания. Този емоционален допинг отпуши жаждата ми за знания в геометрична прогресия. Така въоръжен със знанията си се явявах на изпити по желание, за да поправя оценките си, изумените учители ме оглеждаха като извънземно същество и се чудеха дали някакъв вътрешен глас не е подсказвачът, който ги принуждава да пишат “отличен” на доскорошния двойкар. Вътрешният глас беше моята съвест, събудена от майка ми – тази светица на семейния и майчинския дълг.

Сега се питам: правилно ли постъпих през 1991 година, когато, поради стечение на политическите обстоятелства, бях изхвърлен заедно с много други мои колеги от престижната ми работа, че не положих нужните усилия да се наместя пак на такава работа, както това бе уредено за много други хора? Отговарям си единствено от позицията за честно отношение към държавата като цяло, която тогава бе в първия етап на затъването в дълбока икономическа криза и смятах, че хората, които тя подбира да управляват процесите в нея, наистина имат призвание, сили, воля и квалификация да се справят с кризата, защото страната ни имаше потенциал за това. Дали съм се заблудил или не, това е отделен въпрос, но тогава реших, че държавата, като се освобождава от разходите за един чиновник, е постъпила като капитана на заседнал в скалите кораб, който изхвърля своите матроси зад борда, за да олекоти товара на кораба. И аз като изхвърлен матрос се озовах на една почти гола поляна, почти построих една къща с голи ръце и съм почти дърводелец, почти джамджия, почти железар, почти майстор по всички специалности, с което не смятам, че съм поругал поривите на майка ми и баща ми.

(следва)

Вход с фейсбук профил: