Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 28 Гювеч

Гювеч

Гювеч се нарича една калена съдинка, а така се нарича и чудно вкусното ястие, което се изпича в тази съдинка. Има и преносен смисъл на нещо объркано и не много ясно, а има и друг преносен смисъл, който произлиза от патриархалното ни минало преди седем или осем десетилетия и се изразява в следното: В някогашната ни патриархална комуна всичката човешка наличност на фамилията е работела здравата и то все по спешни и неотложни работи – я жътва, вършитба, я нещо друго, а в това време домакинята майка, наричана заради това още тогава “господжа”, е приготвяла гювеча в онзи кален съд и го поставяла в средата на трапезата, та от него се разнасяли божествените миризми на всевъзможни билки. Изгладнелият народ започвал да лапа направо от този съд, както се казва – на корем. После ситият вече народ подхващал лакърдиите и кодошлъците и те започвали с това, че най-много е лапал този, който най-малко е работил. Още от тогава върви приказката “Хайде на гювеча!”, а гювечар наричат такъв човек, който все гледа пръв да се докопа до гювеча и да излапа най-много, а явлението се нарича гювечарщина.
Чарли беше сираче без майка, баща му беше фурнаджия, а той мой съученик. Движеше се с едни поокъсани дрешки, както си ходят хората без жена в семейството, та предизвикваше съчувствие и състрадание, каквито тогава в средата на петдесетте години все още съществуваха между хората. В този случай, на една родителска среща, на която присъствал баща ми, станало дума за Чарли, че е сираче, че гладува и пр. , та баща ми, когато се върна у дома, ми връчи петдесет лева, предназначени за този Чарли. Тогава това беше чиновническата надница на татко, но той бе решил, че това е най-важното от цялата родителска среща и ми поръча да предам парите без никой да разбере. Така и постъпих – дадох скришом тези пари на момчето през едно междучасие и толкова. Но когато часовете се изнизаха и удари последният звънец, този Чарли ме повика със себе си да ходим някъде и понеже си падах малко нещо джигит, тръгнахме. И къде, мислите, стигнахме? При бащата на Чарли – пред пекарната, откъдето скоро Чарли излезе с една покрита с вестник тавичка и поехме пътя си към къщи. Като се поотдалечихме достатъчно, Чарли открехна вестника и рече: “Взимай!”. Бръкнах с ръка, там - мръвка до мръвка, препечени до зачервяване. Потекоха ми лигите. Не бях вкусвал месо от седмици или месеци. Аз мръвка, той мръвка – напълнихме тумбаците и то без хляб, без нищо друго, само месо. Никога през живота си, може би и до днес не съм изяждал такова количество месо наведнъж. Когато ометохме тавичката и устите ни се освободиха за говорене, Чарли ми се закле в приятелство и ми обясни, че всеки ден клиентите като оставяли печивата си за изпичане, баща му отделял по някоя и друга по добра мръвка от всяко печиво, та нагласявал по два гювеча за вкъщи, за съжаление без зеленчуците, та на момчето вече му омръзнало това месо. После ме попита: “Ама ти защо ми даде тези пари?”. “Не зная”, му отговорих, спазвайки инструкцията на татко за конфиденциалност.
Животът на хората общо взето си е една мътна вода и много често навежда на мисълта, че нещата не са такива каквито изглеждат или, както се казваше в един филм “совите не са това, което са”. Един наш роднина, здрав и прав младеж, дори атлет, изведнъж хвана коварна болест – започна да изяжда гигантски количества храна - по цели тенджери, омиташе къде каквото намери, а в същото време слабееше и слабееше, та стана като сянка, докторите и родителите му не можеха да разберат какво става. Все пак докторите разбраха, че е смущение в обмяната на веществата, но това не грееше родителите на младежа, та тръгнаха по врачки и известната Ванга ги препратила при “специализирана” врачка, която пък им обяснила, че това е позната болест и се нарича линеене от уплах и за да се излекува, момчето трябва да си спомни от какво се е уплашило. И ето какво си спомнил нашият роднина. През лятната ваканция бил при баба си на Дунав и един ден като плувал в мътните води на тази река, в която цяла Европа излива фекалиите си, отпред му се изпречила някаква пръчка, той се пресегнал и я хванал да я отстрани, но тази пръчка се оказала змия, той я запратил с погнуса нанякъде и уж нищо. Но когато излязъл на брега, цялото му тяло треперело, вибрирало и се тресяло като на електрически стол. Потресъл се, потресъл се, попреминало му, прибрал си се човекът и уж пак нищо. Но след месец – два започнала оная работа с линеенето, после момчето се оправи и с лекарства и с баячки, а в съзнанието ми е останала поука за последствията от мътни води или каквито и да било други мътилки. Същото е с хората: гледаш някакъв си наконтен и предвзет, чепикът му гланциран, а мозъкът му–няма го и работи на съвсем забавени обороти. Гледаш друг–смотан уж и смърцапърцан, а умът му -мълния. Или пък Трайко Чорбата–овчарят на предградието, в което отраснах–той се движеше като едно безмълвно натруфено с един куп дрипи плашило, общуваше на техния си език само с овцете си, “порядъчните” хора имаха за свое задължение да го заобикалят колкото се може по-отдалече. Когато този човек беше умрял в своята тенекиена колиба и изпод постелите направо на земята бяха изровили невероятен куп тогавашни силни пари, всезнаещите махленски клюкарки си спомниха, че това бил някогашен интелектуалец, съсипан от нашенските си исторически процеси, събития и щуротии. Този човек беше изпреварил световната битническа мода по независими от него причини с около две десетилетия. Днес кажи-речи деветдесет процента от народа ни си е почти битник, макар че трудно ще намериш страна в Европа, където почти всеки да си има свое жилище, както това все още е у нас. По време на социализма за хората не бяха проблем храната, облеклото, образованието, лечението и всякакви такива обезпечения, а все беше проблем, че не стигаха жилища и все се строеше и строеше и все не стигаха и не стигаха, макар че в един момент се натрупаха жилища колкото за две Българии, който ресурс и сега съществува и за който не е ясно каква участ го очаква. Днешният българин битникува в собствено жилище, където не му достигат средства за прехрана, отопление, облекло или други “битнически” екстри. Новите ни управници, които ката ден се пребоядисват и префасонират, изпълнявайки чужда геополитическа поръчка изразпродадоха и изподариха дълготрайните национални материални активи, които предварително бяха пасивирани преднамерено. Много нещо управник и чужденец се обогатиха от тази далавера, която си се влачи с години и която трудно ще бъде измъкната от ръцете на заинтересованите. Наистина има известен резон като подариш един завод да очакваш от собственика чужденец да отчислява някакви си данъци и за държавата ако е глупаво добросъвестен да си легитимира печалбите в техния пълен размер. Но в действителност в сила е поговорката: “Продай си, човече, кравата, па иди да просиш млеко от комшията!”. Или:”Дай си, мъжо, жената, па иди в гората!”. Дано съм жив да чуя колко пари ще влязат в държавата някога от “подарения” завод за цимент в Батановци – някогашната шопска столица, с цимента на който бе построена половината от столицата на България. Няма съмнение, че срещу такъв вид подаръци възпитаните чужденци дават някакъв подарък или комисион, но не на държавата ни, а на нейни покварени чиновници и политици, които сложиха кръст на социалната държава та спокойно да си пълнят гушите. Наистина, от този гювеч по-голям едва ли е имало някога в нашата изстрадала държава, предишните тоталитарни гювечари мъждукащо бледнеят пред новите “активни”. А бай ви Ганьо трева да пасе с неговия келепир; инженерикономоюристополитикът Ганев направо му скри топката. Трябва обаче да се провери с лупа или без нея дали тези Ганеви са българи или нещо друго, за да не обиждаме незаслужено добрия ни скромен и търпелив народ. Поради тази причина мен донякъде ме е срам да пиша за дребния гювечарлък на бедните хора около мен, които благовидно клептомантстват, позавличат и попросват или за това, че все им се иска да им се подари и благодари, но все пак пиша, защото са издънки от същия корен, и защото от техните среди се наемат килърите, които да очистват далаверата от хора като Алеко Константинов и подобни на него.
Още преди хиляда, та и повече години, нашият народ е давал култура на континентална Европа, но поради злощастната си участ по-сетне да бъде заробен от османските турци, превърнат в част от османската империя и принуден да изпълнява естествена историческа роля да бъде някаква все пак спирачка към по-нататъшна експанзия към централна и западна Европа на тази ислямо-азиатска империя, фактически е бил откъснат от континенталната култура и бит за половин хилядолетие. През това време нашите деди християни не са се поддали на бруталната кръвопролитна ислямизация в степен, която са допуснали народи географски разположени по-близо до сърцето на Европа. Нашият съвременник е длъжен да си дава сметка колко висока нравственост и какъв силен патриотизъм са имали дедите ни, за да запазят националната ни идентичност, въпреки ислямския ятаган. Такава сметка са длъжни да си дават и другите граждани на Европа, след като се поосвободят от неадекватното високомерие, което изпитват към народите от нашия регион, защото, докато ние от тук сме били естествения им защитен параван, те по-спокойно са си създавали своята материална и духовна култура, завоювали са нови и нови земи, колонизирали близки и далечни страни и народи, извличали са техните богатства, цивилизовайки ги, както казват. По времето, когато Европа строеше гигантските си катедрали, нашият заробен народ беше принуден да изповядва своята източно-православна религия в полуподземни черквици, въртял е ралото, разбоя, иглата и гегата, а по-сетне пищова, сабята и камата, но никога не е забравял своето отечество, език и морал. И въпреки всичко и след петвековна безпросветна тъмнина, веднага след Освобождението на политическата сцена са хора, с ерудицията и с морала на които би се гордяла всяка нация. Такъв буден, ерудиран и нравствен елит може да бъде роден само от буден и нравствен народ. Защо по-късно година след година част от тази нравственост е излинявала или се е израждала злокачествено? Единственото смислено обяснение е в обуржоазяването, защото точно буржоата е носителят на егоистичния морал. Не само градският но и селският буржоа в смисъла, който влага нашият народ в това понятие а не някакви си новоизлюпени “политици” и всезнайковци. Същият буржоа, който бе описан още от Ботев. Дори социалистическата държава, въпреки комунистическата й идеологическа база създаваше такива буржоа по времето, когато ги нямаше вече индустриалният пролетариат, селският голтак и дори странстващите цигани. Всестранното социалистическо материално и всякакво битово обезпечаване на хората по своеобразен начин ги обуржоазяваше. Тогава не можеше и да се види или чуе за клошар, просяк или безработен. Трудът на хората бе организиран от държавата повсеместно, дори и там където не си заслужаваше нейното участие от всяка гледна точка. Толерираше се и се котираше по-високо физическият труд и този на пазителите на държавата. Преферентното поведение на държавата създаде и един вид кастова съсловност, чиито атрибути бяха разни привилегии за това или онова. Всеобщият достъп и “анонимната” собственост бяха създали и един широко разпространен навик за присвоявания в дребни размери но редовно, като това започна от ТКЗС, после се пренесе в заводите пък и на всяка друга месторабота. Бях услужил на съсед с няколко бургии, които след време отидох да си прибера, но той се извини, че ги е счупил и затова не може да ги върне. Предложих му да ми купи други, за да си възстановя комплекта. А той ми отговори:“ Хайде стига, бе. Та това купува ли се?”. Това е нещо, което човек просто си го взема от работата и си го носи в къщи. Днес, когато на такива хора им се налага вече наистина да си купуват такива неща, те го правят само в краен случай, с голяма неохота и с гигантско вътрешно съпротивление. Е, наистина е болезнено.
Сега предишното почти безкласово общество бе разделено на две генерални съсловия. Първото, на което държавата продължава по някакъв начин да осигурява работата, хляба и прочие потреби и второто, което държавата и ”прехода” изхвърлиха зад борда, та хората от него сами да му търсят колая как да се оправят. Първото, обезпеченото къде добре, къде по-зле съсловие продължи да си живее в някакъв леко променен социализъм, а второто съсловие е в условията на най-жестокия и първобитен капитализъм. Една част от второто съсловие са набързо забогатели от суматохата на прехода и от реституцията хора. Огромната част, обаче са безработни, дребни мъждукащи търговци и всякакъв лумпенизиран от социалистическата контрареволюция народ. Това разслоение не съответства на идейно–политическото синьо-червено разслоение, така че образно народът ни е в разкрачено и усукано положение. Гигантският парадокс е в това, че държавата, чиито управници и пазители са от първото съсловие, очаква неадекватна част за своята издръжка от изхвърленото от нея съсловие. При хората нещо подобно се случва в приказките пък и в живота, където престарели и немощни родители биват доглеждани от свое изоставено дете, а не от тези, на които са отдали целия си живот, здраве и имущество. И понеже наша милост като семейство изцяло сме от второто съсловие, поради“несъобразителността”ни да бъдем семпло открити хора без широко разпространената двойственост в поведението, не можем да изкарваме хляба си от или чрез държавата, правим това въпреки нея. И понеже сме“несъобразителни”та го правим по честен и законен начин, сме на ръба на съществуването не от неумение, а от морални скрупули. Обслужвайки граждани от първото съсловие, те по някаква инерция ни възприемат по погрешка за част от социалистическата държава майка, която за тях в действителност си съществува и цялостното им поведение е“както преди”. Тези хора продължават да не възприемат реалната малоценност на инфлационните си пари и да очакват някой, когото вече го няма, да им осигури евтини храни, отопление и комфорт, просто така, заради хубавите им очи. И уши. Ако това продължи още някоя и друга година със сигурност ще занулира всякаква стопанска инициатива на трудолюбивите и предприемчиви граждани и по този начин първото съсловие на привилегированите само ще отсече клона, на който е седнало. А то, предусещайки тази опасност, захвана да предлага този вид “сървис” на чужди инвеститори, но понеже между онези няма глупави и искат да печелят дори и като прислужници, знаейки колко неблагодарна работа е да слугуваш на псевдоаристократи, те направо се отказват. А нашите управници се вайкат и въртят, уж да разберат откъде идва миризмата.
Някога, като вземали неграмотните младежи от селата за войници, в казармата първо ги научавали кое е ляво и кое дясно като завързвали на единия им крак сено, а на другия слама и под командата “сено – слама. . . ” ги учели да маршируват, после тези момчета извоювали победи във всичките битки на нашите войни, а пък управниците в края на краищата загубвали войните. Днес десни управници правят частичен социализъм модел 1948 година, а пък левите- капитализъм модел 1848 година.
Съсловието, което малко или повече все още си живее в зоната на частичния социализъм и поради това все очаква да му се дават работа, заплата, пенсия, социална помощ и прочие е една своеобразна спирачка на частната инициатива и на частния бизнес като цяло, то е носителят на ненавистта и омразата към частника въобще, защото той не “дава”, а продава срещу заплащане – нещо, което в света е нещо съвсем естествено и единствено, но тук – не и не. Но как да се научат хората, които в продължение на десетилетия получаваха храната, облеклото, отоплението и транспорта почти като подаръци от социалната държава, сега вече да ги плащат по тяхната реална, а всъщност много по висока цена заради стопанската криза и оттеглянето на държавата от грижата за човека. Моралът да се взема срещу нищо е неразбираем за голяма част от хората, но той съществува и е част от нашето смотано ежедневие в края на двадесетия век. Огорчавам се да приема, че потомци на Първата и Втората български империи, които са предхождали Руската, Османската, Френската, Австро-Унгарската, Британската и Североамериканската империи, че потомците на един народ, който е мачкан седемстотин години под чуждо робство, след като е давал култура на Европа и след като от повече от век има възможността да се развива като свободен и цивилизован народ, сега притиснат от обстоятелствата да живурка по законите на хиената. Може би налагането на съвременен морал е задача на водачите на обществото, както навремето са постъпили княз Борис и цар Симеон I с въвеждането на християнството, но проблемът изглежда е, че народът си избира управници по свой тертип.

(следва)

Вход с фейсбук профил: