Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 30 Кварталното училище
В късната есен на 1952 година, няколко дни след като бяхме пристигнали от село, се явих в кварталното училище, което носеше името на великолепния самоук наш революционер Захари Стоянов. Както си бях с овчарската торбичка с една тетрадка и един молив в нея, директорът ме заведе във втори “в” клас, предаде ме като нов ученик на другарката Гюрова с указанието, че идвам от село, което си личеше отвсякъде. Седнах на последния чин, децата рисуваха един закачен на черната дъска морков, каквото растение виждах за пръв път в живота си. Рисуваха върху блокчета от сива амбалажна грапава хартия, върху която ту запъваха моливите, ту енергично триеха с гумите до скъсване. Понеже нямах такова блокче, изобразих непознатото ми растение на вътрешната страна на корицата на тетрадката, която по цвят и грапавина отговаряше на изискването. Учителката се движеше мълчаливо между чиновете и наблюдаваше творческия процес. По някое време тя взе моята тетрадка без нищо да каже, при което си помислих, че съм заловен в ужасното престъпление да рисувам по тетрадката, та потънах в чина, но след секунди чух мекия глас на учителката, която беше застанала пред класа и вече показваше моето творение като образец как трябва да се рисува моркова. Всичките деца рязко се извърнаха назад и ме заразглеждаха като извънземно. После учителката ми поръча да си купя учебници, тетрадки, блокче и прочие учебни потреби, но у дома бяхме толкова изтъняли финансово, та реших по никакъв начин да не безпокоя родителите си за такава дреболия и се повлякох за месеци напред като полуученик. Учителката, едно красиво момиче, след месец се омъжи, после забременя, та ние учениците тайно и похотливо се кискахме в шепите си, а още по-после излезе в отпуск по майчинство и ни остави в ръцете на един пенсиониран учител с напълно гола глава, розово-червени бузи и вечно ласкава усмивка. За първи път ни се яви за часа по пеене, представи се, усмихна ни се сърдечно, извади от багажа си една цигулка, подпря я под брадата си и постави лъка неподвижно върху струните. Ние дечурлигата бяхме застинали в неподвижни втренчени пози. След секунди цигулката заплака нежно, а учителят й засъпровожда с“Хубава си моя горо, миришеш на младост…”. През телцата на децата премина електрически ток, половин клас се просълзи и хипнозата продължи до края на песента. После учителят каза: “Деца, искате ли заедно да научим тази песен?“. “Да” – отговорихме всички в хор и така до края на часа пяхме само тази песен под съпровода на цигулката и я научихме и обикнахме за цял живот.
Години по-късно, когато тримата братя бяхме вече юноши, бяхме превърнали двора на къщата в спортна площадка, каквато днес може да се нарече домашен фитнес център. Там всичко беше самоделно: щанги с колела от вагонетка, наклонена лежанка от проста дъска с ремъци, лост между два дървени мертека и прочее. Заедно с други махленски момчета на тези уреди помпахме мускулите и самочувствието си, а отвън край оградата винаги имаше по една тумба зяпачи. Веднъж на гости бе дошла тетка ни – една доста масивна жена, която се заинтригува от заниманията ни, особено от вдигането на тежести.
“Искаш ли да опиташ?” – попита някой.
Тя се съгласи мигом и ние заредихме една щанга с две най-леки колела, които тя подметна без никакви усилия.
“Наредете всички колела!” - изкомандва тя и ние натоварихме щангата с всичко, което имахме под ръка.
Започнахме да се подхилваме с очакването тетка ни да не може и да отлепи щангата от земята, защото и ние трудно отлепвахме такова нещо. За наша най-неочаквана изненада, обаче, тетка изпъна жили, зачерви бузи, издигна щангата до гърдите си, подпря я внимателно, след което, все така зачервена, изправи ръцете си нагоре заедно с щангата в тях. Всички ние заедно с публиката онемяхме, след което завикахме:“Браво тетко, браво тетко!” Публиката край оградата също аплодираше, но на нас ни се стори, че там имаше и малко ирония. Такава публика е малко досадна и ехидна, защото са все съседи и приятели, а никой не може да е светия в свойта си махала, нали.
Ето, няколко години по-късно майка и татко купиха телевизор да се доограмотяваме и окултуряваме. Този беше от първите“Опера” за страната и съвсем пръв за махалата, та по тази причина такъв телевизор в ония години се монтираше на по-височко място в двора, за да се вижда отвсякъде и от всички и да бъде на разположение на цялата махала. И наистина дворът се изпълваше от непосредствените ни съседи, които си носеха столчета, плетива и други седенкярски потреби, а край оградата лепваха глави и очи по-далечни съседи и случайни минувачи, както и около трийсетина циганчета. Най зрелищното представление беше тогавашният екшън-сериалът “Зеленото чудовище”, в който се разиграваше един латиноамерикански сюжет. Хората следяха този напрегнат сюжет ден след ден и епизод след епизод, а нашето семейство, което на практика предоставяше това шоу, естествено трябваше да е на разположение и в най-добра гостоприемна форма. Такива и бяхме, но когато се случеше някакъв срив в изображението, та картината започнеше да се премята нервоунищожително или пък се свиваше в една проста бяла лента, тогава аз изскачах на сцената като единственият млад и начинаещ оператор и с подходящите му псувни, които произнасях тихо под носа си, започвах да въртя разните му бутони по телевизора, докато чуех от публиката одобрителните викове: ”Остави го така, екстра е!”. Ако процесът по възстановяване на образа се поудължеше по някаква си причина, тогава започваха и дюдюкания и тропане с крака и освиркване, но това се смяташе като в реда на нещата и не се приемаше за белег на ниска култура, но в такива пък случаи аз се изпотявах здравата от притеснение. В интерес на истината тази работа донякъде ме и кефеше, защото аз бях единствения експерт, знаех какво в действителност има в тази вълшебна кутия и какво става между кондензаторите, дроселите, бобините, радиолампите и кинескопа; как звукът и образът пристигат от небето, как влизат в тази вълшебна кутия, за да доставят радост на хората. А тогавашната квартална комуна си искаше своето, но с това носеше усещане за топлина и общност.
(следва)
