Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 46 Моето родно село Егълница

Моето родно село Егълница

Жътвите на пшеницата в моето родно село Егълница бяха дни на най-усилен и напрегнат труд, защото хората осъзнаваха, че това е свързано с оцеляването им за година напред. В жътвата се включваше целият възможен трудов потенциал на фамилията без възрастови ограничения или предпочитания, произтичащи от образователни или старейшински обстоятелства. Гласния и негласния лозунг под който тя протичаше беше “Ден година храни”, всеки си го знаеше и никой не го оспорваше. Това си бяха най-горещите летни дни, та много пот се проливаше. Там на нивата се отнасяше всичкият необходим реквизит – инструменти, храна, вода и всичко друго необходимо за целодневната работа от тъмно до тъмно. Никой не мрънкаше и никой не се оплакваше ни от жестокия пек, ни от прахоляка на полените, ни от солената пот, която се стичаше отвсякъде по хората. Житните ръкойки се оставяха на редици по стърнището, а отзад ги следваха връзвачите, които с придобита в годините сръчност ги превръщаха в здраво стегнати снопи, после ги замятаха юнашки на рамо и отнасяха, за да ги подредят кръстосано на кръстците. Когото слънцето се вдигнеше толкова високо, че започваше да пече и прижуря почти отвесно, тогава по старейшински сигнал хората спираха и отиваха под сянката на избрано дърво за да “закусят”. Умората се подтискаше със закачки, смешки и лакардии. В тия жътви ставаха и злополуки – някой щеше да си пореже ръка или пръст с ужасния назъбен сърп, та кръвта трудно се спираше и оставаха белези за цял живот или пък щеше да бъде ухапан от коварно свила се змия под някоя ръкойка, друг щеше да слънчаса под парещите лъчи на слънцето и така нататък, но тия неща не отменяха предприятието “жътва”. Когато след няколко дни преминеше този щурм, започваше вършитбата на предварително подготвеното в двора гумно–идеално изтрашеният, пометен и утъпкан с навлажняване кръг със стожер в средата, върху което докараните снопи се развързваха и пшеничните стъбла се разстилаха, за да може после под копитата на говедата и на влачената от тях леса да се орони скъпоценното зърно. Следваше веене, сеене и други операции от многодневната технология, при което възрастните все поглеждаха към небето – сакън да се не появи облак някакъв и тогава произнасяха простото заклинание “Ега не е на даж!”, т. е. на дъжд. После идваше мелене, сеене, месене, печене, ядене. И така година след година и поколение след поколение. А, за да могат хората да приемат по леко цялата тази изнурителна каскада, която бяха превърнали от средство в смисъл на живота си, използваха един фрагмент от анекдот, в който просякът циганин казва: “Тя вашата е много лесна: ори-мели-яж, а ние трябва да го просим, да го носим и чак тогава да го ядем”. Добре, ще речете, жътва вършитба, зърно – ами какво става със сламата? Като отидете в някое заведение, там заедно с безалкохолното питие ви сервират и една пластмасова тръбичка, която те наричат сламка. Мен ме досмешава от това, защото ранното ми детство премина буквално в сламата и знам много добре кое може да бъде сламка и кое сурогат на сламката. Първо сламата се използваше за храна на говедата, второ се използваше и за постелка върху техните одрища, трето със слама се подгряваше фурната, в която изпичахме хляба, четвърто сламата се използваше и за постелка на хората – с нея се пълнеха дюшеците и възглавниците. От хубави сламки се плетяха сламени шапки и се правеха красиви инкрустации върху разни кутии. Тази слама се полепваше по калните ни цървули и оставяше впечатлението, че е наша орис и съдба. След като за някое и друго десетилетие се поотървахме от тази слама, сега някакви нови външни наставници подучват наши тука хора как отново да ни натикат в сламата, защото си вярват, че там ни е мястото, но не вярвам да им се уреди въпросът, макар че доста напреднаха в тази насока. Мога да дам един прост съвет на животновъдите, доколкото ги има, да не застилат на добитъка със слама, а да предпочетат талаш или нещо подобно, защото във вътрешността на сламките се развъждат всевъзможни насекоми и всякаква друга гад, които паразитират не само по добитъка, но и по хората.

Вход с фейсбук профил: