Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 53 Кой да ги дръпне за дрешките
На общозаводското профсъюзно събрание се изчете дълъг и досаден доклад за плана и за куп проблеми, после се даде думата на хората да се изказват. Хората взимаха думата и изсипваха още по един куп проблеми, съображения и предложения и така системата се самовъзбуждаше от самосебе си, та говорилнята ставаше все по-интензивна и по-интензивна. В дъното на залата беше бригадата на хамалите, не знам защо наричана задруга – вероятно заради задружния им труд. Цялата бригада беше от цигани, понеже техният труд спадаше към така наречените непривлекателни и те имаха цяла лавина от проблеми, които и този път споделяха помежду си на техния си език. Едно осемнадесетгодишно момче от техните вдигна ръка, дадоха му думата и то започна да изрежда проблемите на тяхната бригада, докато в един миг най-старият циганин го хвана отзад за работната куртка и го натисна на стола с думите:”Я си седи долу бе, мискинин с мискинин такъв! Какъв си ти, та ти да казваш кое как е? Я се виж, че имаш жълто около устата!”. Цигането потъна още по-дълбоко в стола си. Старият циганин знаеше, че нещата са по- многопластови, по-сложни и по-многоцветни, отколкото изглеждаха през двуизмерния и двуцветен поглед на младежа. Двадесетина години по-късно такива жълтурчета бяха употребени от хората, свършили мръсната работа, да нанасят незаслужени обиди на ветераните - строители на най-новата тогава България, само че тогава зад тези жълтурчета не стоеше циганското, а едни други, по-хитри и алчни малцинства, които по-сетне щяха много успешно да се възползват от съсипията на държавата и народа ни, за което имаха и своя многовековен опит. Лично наблюдавах този театър, понеже се развиваше под прозорците на тогавашната ми месторабота, а тези младежи нямаше кой да ги дръпне за дрешките, защото този който трябваше да свърши тази работа беше купен и младежите продължиха със своите пакости, които успяха да осъзнаят едва десетина години по-късно, когато жълтото около устата им вече беше изчезнало и бяха понесли поучителните удари на самия живот и когато малцинствата, които ги побутваха отзад вече бяха овладели властта и управляваха държавата в своя полза и за свой интерес. Така тези младежи лекомислено изхвърлиха старците още преди да успеят да си спомнят онази приказка, в която старците също били изхвърлени и избити като безполезни и ненужни, но после се наложило да търсят под дърво и камък единствения оцелял старец, за да им каже как да се сдобият със зърно за посев, защото цялото зърно те вече били изяли и разпродали. И нашите младежи смятаха, че всичко, което хвърчи, се яде. Но пък и вината им не беше само тяхна, понеже те бяха възпитаници на своите обуржоазени вече родители, на глобализиращия се вече свят, на киното и телевизията и съвсем малко на историята на своя род и народ, за разлика от хитрите, които имат България за своя родина, а друга страна или целия свят за свое отечество. Те възприемаха всичките трудно сътворени материални и духовни блага от напуканите ръце и безсънните нощи на техните родители и деди като дар от природата и решиха, че ако те се заемат с “управлението” на този дар, ще постигнат благосъстоянието и моделите на натрупалите богатствата си във вековете страни.
Баща ми беше от хората, които мислят повече за обществото и държавата, отколкото за себе си и семейството, затова беше жестоко огорчен от разтурията, която се правеше пред очите му и срещу която реално нищо не можеше да направи. Виждаше, че пораженията ще бъдат за много поколения напред и когато заминаваше в света на небитието, той сякаш си избра датата на своето отпътуване да бъде точно на средата между рождените дати на най-малкия му син и най-голямия му внук и по този начин като че ли предаваше щафетата от своя отруден и градивен живот едновременно на две поколения, заради тежкия товар, който им предстоеше да носят занапред. И може би за да вървят поколенията ръка за ръка напред, както във всичките ни векове досега, с дързостта на младите и мъдростта на старите.
Славчо Йорданов, Шопски хроники
