Шопски хроники (Лакърдии, етюди и кодоши) 55 Територията на България

Отишъл един ден Киро да копае бунар в някакво си село. Копаели заедно със стопанина, а през минута - две отгоре надничал по някой съсед или съседка да проверят дали вече е излязла водата. Когато стигнали пет метра дълбочина теренът се разкалял и дал признак, че наближават водата, а съседите все така надничали по своите си проверки. Но на Киро му се приходило по малка нужда, а той нямало как да свърши тази работа на място заради надничащите съседки и съседи и затова рекъл на глас: ”Е, те сега да имаше една - две щипки, та да не излизам нагоре. ” Обаче нуждата станала съвсем неотложна, та той все пак излязъл, а стопанката веднага го питала: ”Къде отиваш? Какво ти трябва?”. “Отивам за една две щипки. ” - отговорил Киро и се запътил към тоалетната, след което си се върнал долу в бунара, където водата вече напирала. След минута две в светлия отвор на бунара се показало лицето на стопанката и тя им хвърлила две щипки за дрехи, а работягите долу прихнали да се смеят. Съседите продължавали да надничат регулярно отгоре, за да проследяват процеса.

* * *

Територията на България, като една общо взето маломерна страна, през хилядолетията е била използвана от своя народ максимално икономично доколкото е позволявало въображението на съответното поколение, но основна роля е играела традицията. И понеже през миналите векове поради стечение на историческите обстоятелства сме били земеделска страна, най- равнинните и плодородни площи са били използвани за земеделие, а хората строели къщите и стопанските постройки по хълмовете и баирите, където и без това трудно се раждало нещо, но дори и там те се стремяли да не заемат много място, та все се сбутвали в едни маломерни парцели, а после, когато се раждали, отраствали и задомявали деца, тези парцели се раздробявали допълнително, та ставали все по-малки и по-малки. Така преди години, когато купувахме място за моето семейство, за да си построим селска къща за неделен отдих, а всъщност за интензивно неделно бачкане, успяхме да се доберем, доколкото имахме избор, до едно местенце с площ около четиристотин квадратни метра колкото апартамента на тогавашния ми заместник министър, който като такъв ми беше и началник. Когато купувахме това място с размер на носна кърпичка, имахме намерение да закупим и съседното на него със същия формат, а това можеше да стане по единствено възможния законен тогава начин – като го присъединим по реда на териториално устройствените планове, за да се получи един стандартен що годе парцел. Това и започнахме да правим, доколкото си беше една административна процедура по наша инициатива и тя вървеше изключително гладко, защото нещата отвсякъде бяха естествени и резонни до последния момент, в който съседният парцел беше“даден” на друг човек, на когото не можело да бъде отказано, и то дадено от същите ”връзки”, които и аз имах, но отказах да използвам само и само да бъда почтен човек преди всичко в собствените си очи. Тази донкихотовщина чак до днешни дни ми носи толкова притеснения в буквалния смисъл, но пък новият тогава съсед се оказа един почтен човек и ние му простихме за пакостта, която ни бе направил със своите връзки и с това, че ги бе използвал като терминатор – на всяка цена.

* * *

Началото на моето следване ме завари като бояджия в бригадата на Кирил Дарков, която по една случайност боядисваше отвсякъде току-що построените студентски общежития в Дървеница и затова ми се наложи да бъда хем студент, хем бояджия – да ги съвместявам по някакъв начин, та да бъда и редовен студент и редовен бояджия, което, както се досещате, означава нито едното, нито другото да бъдат редовни. Тогава проверките на студентите за присъствие на лекции се извършваха като съответният преподавател пускаше един празен лист, на който всички присъстващи на лекцията записваха своите имена и се подписваха, така че, когато името на някой студент отсъства в два такива листа, означаваше, че той е направил допустимите две отсъствия и затова аз се допитвах до своите колеги по кои предмети са пускани такива листи. Там, където бях вече направил своите отсъствия бях изключително внимателен и заради всяка следваща лекция по такъв предмет аз исках разрешението от своя бригадир да ме освободи за два часа, при което набързо заменях омазаните бояджийски дрехи със своите граждански дрехи и се явявах в залата за лекции. Колегите ми студенти ме оглеждаха странно, понеже целият бях вмирисан на ацетон, газ, коресилин и всякакви бояджийски смрадни. От друга страна тези лекции за мен нямаха кой знае каква познавателна стойност, защото, и досега съм убеден, това е тромав начин за предаване на знания. Тогава необходимите знания аз поемах директно и често предварително от учебниците, с каквито бе пълна институтската библиотека и за което имах вече изграден стереотип от гимназиалните ми години. Този мой начин на усвояване на знанията ми осигуряваше отличен успех по любимите ми предмети, а такива има всеки нормален човек, както си има и любими хора или други любими неща.

Славчо Йорданов, Шопски хроники