Толерантността и отговорността срещу грубиянството в училище

В оборите на куцата низост , дълбоко зад плътно затворените клепачи на тъмнината бе заспал светът. Нищ, обезумял от “ разумния “ образ на разноликата святост , безплътно целунат за лека нощ , сам сред безмерното битие на съдбата. Забравил що е любов , загубил чисто духовното в недрата на вещественото , там , където хумусът ражда злато, където мечтите са крилати измислици , дълбоко затиснати под дебелите книги. Там той търси себе си, но объркан открива него, онова усещане , задвижващо механизма на краткото ни битуване – самодостатъчност. Светъл лъч – един и деветдесет на час, два часа, три и осемдесет, три , безкрайност. Концентрично движение – просперитет. Да вярваш или да бъдеш. Да мислиш или да чувстваш. Опозиция плът – робот в сложен дуел с великата мойра. Повърхностен допир на същността , студено усещане и тъга. Слава! Поклон пред жизнеността на социално – обогатената машина . Е , да , но не! Няма две съвсем еднакви създания, просто моделът е един – руса душевност и грандиозно количество хилауронова киселина. Идеал, но скъпи приятелю, идеалите са шаблони за онези, които нямат въображение.
 Вярваш ли в хепи енда или това е само сюжетен лимес на някоя холивудска продукция? Търсиш ли скритото или се задоволяваш с раболепни усмивки? Животът е кратко усещане , а пътят и обувките са си твоя грижа. Знаеш ли, аз съм непоправим мечтател и се прекланям пред монумента на любовта. Не се нуждая от речникови измислици , нито от 3D реалност , за да оправдая изначалното “ sapiens “ в състава на чисто човешкото. Пея си детски песнички и вярвам в доброто . Знам, че някой ден светът ще е сфера от розови облаци и над главите ни ще има ореоли. Да, но дотогава само надеждата не може да ме храни, нямам право да се впускам в безумни копнежи , защото ще свърша в дома за душевно болни. Жалко е , че именно свободата е тази, която притиска в железните си окови. Казват, че времето лекува , измислици, именно то обременява, превръщайки стремежите в отговорност. Живеем демократично, а всъщност сме роби на аналоговия часовник . Скок в студени води , а трамплинът – училището. Всяко нещо има начало и край, такива са законите на природата и именно това наще начало е то. Тук, едва проходили се отправяме на път по почетната стълбица на познанието. Узнаваме какво е А, приятелство, доверие, любов и нашето всичко разширява своите граници. Това е мястото, където се гради структурата на сложносъставния ни душевен корпус, където се учим да бъдем хора, да бъдем себе си.Какво означава да толелираш грубиянството в храм? Да се примиряваш с безредието и да бъдеш доволен от това, че не си засегнат. Безразличие, може би – гражданска позиция. Да , ама не! Не сме едноклетъчни бактерии в този огромен свят. Колкото и да не ни се иска отдавна сме слезли от клоните и сивото вещество в главата служи и в други направление. Не, няма да коленича пред неосъщесвените фантазии на някой болен мозък  и да продължавам да бъда себе си . Не , защото тогава тази моя идентичност ще се претопи и излее в канала на улицата на пометките. Какво всъщност е толерантността? Да понасяш непоносимото от страх или просто, защото не се отнася до теб. Мен ако питате, това си е неподправен егоизъм. Всички сме хора и това ни прави различни, но безспорно телевизията е нашият комир. Цветна реалност, псевдо любов, наръчник за “ модерната “ визия на самотата. Та това наше второ училище, сиреч – наставник плете нишките на небитието и срива устоите на нищожното уважение, но да не търсим вината само в едно нещо, тя е комплексна. Виновни сме всички, а отговорен е никой. И сега се питам какво по – скоро да толелирам – грубите думи на съученика ми или безразличието на почтения социум? Нито едно от двете, но това не е инат, а надежда. Вяра, че отрицателното ще придобие положителен заряд. Името ми е “ Мечтател “ , търся плът, прегръщайки вятъра и мечтая за този сакрален момент, но моля ви , не ме карайте да се примирявам.