Не бойте се, деца, за утрешния ден

Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
И ваште лица
са сгърчени вече от плач. И ваште очи са сухи и неми -- такива големи, мъчително тъжни очи... И в тех е стаен ужас свиреп: Хлеб! Хлеб!
Послушайте, малки,
послушайте, мънички мои, --
така е днес,
наверно било е и вчера.
И аз, понеже нямам храна, понеже нямам с какво, ето на: ще ви нахраня със вера. --
Ще дойдат години
и ний ще ги стигнем водите ще впрегнем в бетонен ръкав. Не ще ги изпуснем, нали? Ще ги впримчиме здраво. Ще им кажем: "Така ще вървите!" И те ще тръгнат така!
Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти, то значи да има безброя.
И толкова хубав ще бъде
тогава живота. И днешната плесен ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички. Ще пеем, когато работим, но радостни песни, които ще славят човека.
И, ако случайно
и аз остарея, тогава ще гледам от своя прозорец далечния път, ще гледам как вие се връщате, бодри и здрави, и тихо ще шепна: "О, колко е хубав светът!"
Така и ще бъде!
А днеска оскъден е хлеба. На вашите майки гърдите са сухи сега.
Да хленчим -- не ще ни помогнат
и хленч не ни трябва.
Но мен ме притиска жестока, дълбока тъга. --
За вашто "сега"
е горест стаена във мен.
Ала
не бойте се, деца, за утрешния ден!