През втория семестър от следването ни отведоха на стаж в едно учебно опитно горско стопанство, който продължи три месеца и нещо си. Тогава изпълнявахме всякаква физическа работа, която може да се осъществява в което и да е горско стопанство: залесявахме, терасирахме, сечехме огромни борове, смърчове и мури, после ги разкроявахме на трупи с различно предназначение и т. н. Един ден ни заведоха да прореждаме някаква дребноразмерна келява гора. Изведнъж Прокоп се развика, че някаква змия се пъхнала в едно кухо пънче.
- Къде е? – се втурна натам Балабана със секирата в ръка, а и ние останалите след него. – Ще я изкарам и ще я опечем. Много е вкусно змийското месо – допълни той.
Прокоп му показа пънчето и Балабана заудря с брадвата по него. Ние останалите бяхме направили плътен кръг около същото пънче с брадвите в ръце, готови да убием с тях клетата змия, когато излезе оттам. След броени секунди от отвора на пънчето се изхлузи цял сноп от змии, който се разтвори като букет във всички посоки и оттам змиите се втурнаха към кръга от убийците на змии. Целият ни кръг захвърли брадвите и всеки побягна радиално презглава, при което двама-трима от нашите направиха челни катастрофи с околните дървета. После, когато се поокопитихме и с треперещи още нозе и с няколко изразителни цицини, групата се върна на място да си съберем захвърлените брадви. Така и не опитахме печено змийско месо. А Балабана беше кюстендилски шоп, имаше бързи пориви и шопска решителност. Преди да стане студент беше работил като миньор и това му личеше, затова другите студенти имаха респект към него. Естествено и това е било част от учебния ни практикум, защото учебната философия беше, че за да управляваш каквото и да било, трябва да го опознаеш и отвътре. Затова ни учеха първо как и какво ще се работи, а после как да се управлява това, което ще се работи и как ще се ръководят хората, които ще го работят. От следващата година аз се преместих в другата специалност, в която се учеше как да се обработва и преработва вече отсечената дървесина, заради което имам и известни угризения, доколкото възприемам гората като жив организъм. Затова понататъшната ми професионална ориентация все гравитираше към това да вземаме колкото се може по-малко от гората, а това което все пак вземаме да използваме по-пестеливо, по-умно и по човечно. Някъде към десет години от трудовия ми стаж като държавен служител преминаха в това да участвам в създаването на механизми за най-ефективното използуване на горските ресурси, които, както имах повод да кажа и по-преди, са важен ресурс за родината ни, а и не са неизчерпаеми.
Понеже думата дума отваря и спомените на хората се премятат като палави зайчета в умовете им, аз се досетих как на същия онзи студентски горски стаж една привечер бяха дошли двама цивилни полицаи в тамошното ни общежитие, бяха ни строили в колона по един и ни караха да си показваме дланите, които те разглеждаха много внимателно като хироманти на светлината на една мощтна лампа. Когато дойде моят ред, едното полицайче намръщено и със заповеден тон ме отпрати да си измия хубаво ръцете. Ние току- що се бяхме върнали от сечището и всички, които не си бяхме жалили труда, бяхме с омазани от боровата смола ръце, а такова нещо, както знаят колегите дървосекачи, с вода и сапун не се отмива. Все пак аз изпълних тази процедура заради полицейската заповед, но ефектът бе нулев, затова, когато му се представих вече уж с измити ръце, той направо се разкрещя да изтъркам ръцете си с керемидка. Тъкмо се чудех какво да направя, за да угодя на този безцеремонен началник, защото тази смола се отмива само със спирт, а такова нещо кой пък ти дава, когато един колега притича да ми съобщи, че вече нямало нужда. После се разбра, че с прегледа на ръцете ни тези полицайчета трябвало да открият крадеца, който пребърквал джобовете на окачените ни в коридора дрехи, в които те поставили маркирани с идентификационен прах банкноти и по този начин те го идентифицираха и после той стана известен на всички, но името му аз естествено няма да съобщавам, защото вас не ви интересува, защото и мен не ме интересува и защото не съм някоя клюкарка или топило, нали.
Славчо Йорданов, Шопски хроники