Сурва е в Пернишко!

Всяка година по Васильовден постарому в Пернишко народът сякаш пощурява. На 13-ти срещу 14 януари се празнува СурОва. Сeга на празника му викат Сурва, но в мойте детски спомени , а аз все пък съм живяла само малко повече от половин век, на тоя ден си му викаха СурОва.

И като приближи тоя ден хората,  които си имат село  и даже тези, които си нямат, се юрват към селата. А там – и мало, и голямо, и мъже, че и жени - особено млади момичета, го удрят на маскарад. Предрешават се в странни костюми.



В някои села по стотина човека, че и повече, навличат нещо като дрипи, но направено на ленти от нови парцали и даже специално купени платове. На главите си носят едни чудесии, на които викат „ликове”. Това са в повечето случаи много големи пана, направени от дървени конструкции и по тях има перушина и други части от дребни животни. Често на маските има рога може би като намек за Рогатия. И всичките носят на кръста и по други части на тялото звънци - от нормални до такива с огромни размери.



Част от групата на предрешените е и възстановка на старовремска сватба с невеста и младоженя, свекор и свекърва, девер и етарва и т.н. Сватбата не може и без поп и това е едно от най-смущаващите за мене неща – никак не ми се харесва поради домашно възпитание и ревностна вяра, подигравката със свещеника. Но хората ми обясняват, че попът у техно село си го заслужавал – не знаел молитвите и една литургия като хората не можел да изкара, но на софрата след помените на бабите много си го бивало.




Има и доктор, то сега по селата няма джипита.




И циганин има, и проститутки - та нали това било най-древна професия.



Задължително има и мечкар с мечка. Само дето сега мечката не гази за здраве, какъвто е обичаят, ами се снимат с нея.





 А обичаят навсякъде е един и същ - пали се огън в центъра на селото, вият се хора около него, пие се домашна ракия и други сгряващи питиета. Сурвакарите показват уменията си да дрънкат със звънците в синхрон. Често някои села си гостуват взаимно. После се разотиват и отзарана пак нагласени маскарадно обикалят по къщите и събират подаръци в продукти – месце и сланина от прасето, по някоя ябълка и круша, ако са останали в мазето и не са направени на джибри, орехи, а по възможност и пари. После парите се дават за благородни каузи, както се казва на модерен език – я да се направи някоя чешма или пък да се потегне черквата с селото. И идеята в маските, и костюмите е сходна. Това етнолозите са го разчепкали подробно. На мене са ми разказвали обаче, че във всяко село си има и различни табиети.

Като се пише за празника, пък и като се говори, все се повтаря, откакто аз помня, че с всичките тия салтанати се гонело злото и всичко се правело, за да победи доброто. Само че аз още не съм срещала сурвакар, който да е убеден, че е точно така. Та нали всяка година все го гонят злото, а животът си продължава – шарен и с добро и с по някоя беда, и с всеобща бедност и с по някой успял да се замогне, но много рядко с добро и по-често - с далавери.

Цялата работа си е едно страхотно зрелище. Маскираните се вкарват в роля, играят театър пред публика, по някакъв особен начин се чувстват важни, стойностни, интересни. Това се случва един ден в годината на село, после в Перник в края на януари на традиционния фестивал на маскарадните игри, който от скоро се прави всяка година,  преди беше през две, а  бивало е и по-рядко. Много ог групите пътуват в страната и в чужбина за участия в сродни карнавали.

Подготовката за спектакъла трае дълго – още не отминала тазгодишната Сурва, вече се мисли за следващата. Добавят се елементи в костюмите, измислят се нови персонажи, за пред фестивалното жури се съчиняват и скечове. Понякога има много майтапи. Лани се шегуваха с птичия грип и кризата. Един даже се беше нагласил досущ като бат’Бойко.


Все повече и повече са децата в групите. Има даже  и пеленачета. Бебета на по месеци и около годинка са били нагласявани в стила н групата сурвакари от съответното село. Татковци, които нямат мъжки деца, преобличат момиченцата си, само и само традицията да се пази. Та нали и те от малки сурвакарстват.

Доколкото зная и съм прочела, не е редно в групата сурвакари да има жени, но с времето това правило сякаш е отменено, защото много дами на Сурва надяват маските и барабар с мъжете гонят злото ли, какво ли.


Аз тая тръпка не я разбирам. Не ми е предавана. Имам само един спомен. Била съм много маленка. Трябва да е било един от първите фестивали в Перник. Кукерите, както събирателно им се казваше, обикаляха по стадиона. Е тоя фестивал целия аз го изгледах, качена на раменете на тате. После не помня много. А години наред се криех и не исках да чувам лумкането и да гледам предрешените хора. По някаква моя си причина хич не ми харсваха маските от убити животни и едни голи мъже в снега, които яко къркаха вино да не им е студено. Ако се случеше да съм в града по Сурва за фестивала, ми ставаше лошо. В гърлото ми засядаше буца и се разревавах, даже понякога с глас. А от очите ми се лееха сълзи без причина. Кой знае – може пък точно така от мене да си е отивало злото.

Никога не бях ходила на истинска Сурва на село – до миналата година, когато за пръв ми се случи или се престраших. И тая година – бях. Невероятно е. Вече не рева и през цялото време ме подкарва в ритъма на хлопките, макар да не си падам по танците. Подсачам и даже уцелвам стъпките. От ракията не пия, само близвам. От каквото и да е варена, все е хубава, защото създава настроение като не е в големи количества.

Това е то Сурва –настроение, традиция, самобитна култура, празник и до небето - с илюминациите.

А на мене ще ми остане мечтата фестивалът, който се прави в града да се премести в селата – при истинския празник и при истинските хора. И там от него да се направи и индустрия.

Източник: http://rumiborisova.blogspot.com